Хадли седеше на една маса в кантината заедно с останалите членове на бандата. Когато започна да чете бележката, която пратеникът току-що му беше предал, лицето му прие сериозно изражение. Когато вдигна поглед от листа към мъжа, който бе донесъл бележката, очите му гледаха диво и заплашително.
— Можеш да си вървиш — каза той.
Мъжът изчезна бързо. Личеше си, че новините не бяха добри. Той знаеше всичко за бандата и не му се искаше да бъде наблизо, за да разбере какво предстоеше да се случи.
— Какво има, Хадли? — попита Джоунс, който забеляза едва сдържания гняв на лицето на Хадли.
— Изглежда, че трябва да се погрижим за един малък проблем — отвърна той и хвърли бележката на масата, за да бъде прочетена от останалите.
Съли я докопа пръв и я прегледа набързо. Когато погледна към Хадли, на лицето му беше изписана хищническа усмивка.
— Копелето е мое.
— Кой е твой? За какво става дума? — Джоунс издърпа листа от ръцете на Съли, който междувременно беше станал от мястото си.
— Отдавна очаквам този момент и смятам да се позабавлявам добре.
— Ще ти помогна! — предложи Джоунс.
— Не! — сряза го Съли. — Аз ще убия Мейджърс. Той си го търси от седмици и времето за разплата настъпи.
— Не искаш ли някой да дойде с теб за всеки случай? — попита Джоунс.
Погледът на Съли беше страховит.
— Нямам нужда от помощ — нито от теб, нито от някой друг. Стойте си тук и гледайте някой да не тръгне след мен. Може да се позабавя малко. Това може да се окаже интересно.
— Добре — каза Джоунс. Той не виждаше причина да си навлича гнева на Съли за такава дреболия. Ако той искаше да убие Мейджърс, Джоунс нямаше нищо против.
— Мейджърс е мой. — С тези думи бандитът погледна към бармана. — Коя е стаята на певицата?
— В дъното на коридора — отвърна Хал, който знаеше, че няма смисъл да се опитва да лъже. Той се интересуваше само от собственото си оцеляване и искаше да доживее до следващия ден.
Съли тръгна по стълбите.
— Съли — извика Хадли след него.
— Да? — Той се спря и погледна назад.
— Гледай да го направиш както трябва. Искам го мъртъв. Този път няма място за грешки. — Хадли си спомняше колко много неща беше изпуснал Карлос пред Мейджърс. Сега Мейджърс знаеше, че Ел Диабло е жена, и те не можеха да му позволяват да напусне бандата с тази информация.
Съли кимна и продължи да върви нагоре.
Беше късно и в коридора на втория етаж нямаше жива душа. Бандитът тръгна безшумно към дъното. Това щеше да бъде изненада… голяма изненада.
Коди знаеше, че трябва да се противопостави на Люк. Въпреки че всяка негова целувка и милувка я докарваха все по-близо до загубата на самообладание, предупредителният глас в съзнанието й не спираше да й напомня, че не може да си позволи да повтори отново грешката си. Но макар да знаеше, че трябва да го спре, тя не можеше да събере достатъчно сили, за да му откаже. Коди знаеше, че трябва да направи нещо, за да отвлече вниманието му, да го накара да започне да пие и да говори, но с всяка страстна целувка губеше повече и повече от здравия си разум. В нея се надигаше силна горещина, която я караше да иска той да продължава, да не спира…
Люк се претърколи заедно с нея и тя се озова отгоре му. Тогава Коди осъзна, че й се удава възможност да се измъкне поне за малко. Тя го целуна страстно и се освободи от прегръдките му.
— Къде отиваш? — попита той с блестящи от страст очи.
— Помислих си, че може да поискаш едно питие, докато се събличам — отвърна тя с дрезгав глас, докато вървеше към масата, за да вземе чашата му.
Люк се надигна на лакти.
— Единственото нещо, което искам сега, е…
Той не можа да довърши. Заключената врата се отвори с трясък и Съли се появи в стаята с револвер в ръка.
— Мой си, копеле мръсно! — изрева бандитът.
Люк реагира инстинктивно, като се хвърли на земята, за да се прикрие, ругаейки мислено факта, че беше гол, а револверът му не беше наблизо.
Коди реагира хладнокръвно и смъртоносно. Тя сграбчи револвера на баща си от мястото, на което го беше скрила върху шкафа, и изстреля един куршум, който улучи Съли в гърдите. Той бе отхвърлен назад, удари се във вратата и я затвори.
— Армита? — На Люк не му бяха убегнали бързината и точността й. — Добре ли си?
— Добре съм — отвърна Коди през стиснати зъби. Тя мразеше убийствата, но знаеше, че понякога това беше единственият начин човек да спаси живота си. Нищо чудно, че баща й я беше обучил толкова добре да запазва самообладание и да реагира бързо в неочаквани ситуации.