Джак седеше срещу генерал Ларсън в кабинета на генерала във форт Томпсън, откъдето бяха откраднати оръжията. Войниците на Ларсън бяха избити по време на обира и той желаеше бандата, която беше отговорна за това, да бъде заловена час по-скоро.
— Мисля, че този човек е много по-умен, отколкото го мислят — казваше Джак, след като бе информирал генерала за всичко, което знаеше за бандата. — Убеден съм, че Ел Диабло има информатор, който знае какво става тук, или пък е близък на човек, който знае това.
— Нападението им е било организирано идеално — съгласи се Ларсън. — Хората ми са били заварени напълно неподготвени.
— Точно затова искам да знам имената на всички, които са знаели за доставката.
Генералът изброи набързо всички от форта, които знаеха деня на пристигането на пратката с оръжие.
— А в града? Да сте говорили с някого в града?
Генералът се умълча, докато се опитваше да си спомни разговорите си с всички цивилни.
— Споменах за доставката на няколко от най-близките си приятели, но това беше преди доста време.
— И те са…? — Джак беше готов да си запише имената им.
Изражението на Ларсън се помрачи.
— Казах на Сам Грегъри и Джонатан Харис една вечер. Може да съм споменал и на Фред Халоуей.
Джак кимна и си записа имената.
— Благодаря. Можете ли да си спомните някой да е чул разговорите ви или да е имал достъп до информацията за пратката?
Генералът поклати глава.
— Никой, ако се изключи жена ми.
Джак стана и се ръкува с него.
— Благодаря ви за помощта.
Докато яздеше обратно към града, рейнджърът беше разтревожен. Той беше убеден, че Ел Диабло имаше достъп до вътрешна информация. Разговорът му с Ларсън не му беше помогнал с нищо. Сега поне Джак знаеше кой бе разбрал предварително за доставката. Той не предполагаше каква връзка щеше да открие между обира и имената, които беше научил, но нямаше намерение да се отказва да я търси. Тази банда не подбираше целите си случайно, както бе предположила Елизабет. Някъде във всичко това имаше нещо, което можеше да му позволи да разгадае загадката, и Джак вярваше, че когато откриеше какво бе, то щеше да му даде пряка връзка с бандата, а може би дори и със самия Ел Диабло.
Глава деветнадесета
Беше почти тъмно и докато се грижеше за коня си, Коди почувства колко бе изтощена. Не й се случваше често да си признае, че бе стигнала до границите на възможностите си, но сега нямаше как да отрече това. Ако беше облечена в обичайните си дрехи, ездата нямаше да й се струва толкова трудна, но в дрехите на Армита си беше истинско изпитание. Когато се погрижи за коня си, тя изстена тихо и седна на земята.
Люк я чу и погледна към нея от мястото си.
— Добре ли си? — попита я загрижено той. Тя беше необикновена жена. Люк не познаваше много мъже, които бяха в състояние да поддържат темпото му от последните двадесет и четири часа.
— Не съм сигурна — отвърна уморено тя. Гласът беше на Армита, но мислите си бяха на Коди. Толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време. Тя се надяваше, че Дебнещия призрак бе станал свидетел на бягството им, но не можеше да бъде уверена, че индианецът ги следваше, докато не го видеше с очите си.
Люк остави коня си и коленичи до нея. Той не можа да се въздържи и улови лицето й между дланите си.
— Ти си прекрасна жена, Армита. Ти ми спаси живота.
Коди се опита да му се усмихне, но погледът й беше мрачен.
— Какво има?
Тя си пое дълбоко дъх. Изтощението, физическо и емоционално, я беше отслабило.
— Досега не ми се е налагало да убивам човек.
Люк забеляза болката в очите й и я притисна към себе си, за да я защити от угризенията на съвестта, които тя несъмнено изпитваше.
— Да убиеш човек, е нещо ужасно. Никога не можеш да свикнеш с това, без значение дали си убил, за да спасиш собствения си живот. Това просто те променя завинаги.
— Говориш от личен опит — каза тя, доловила вълнението в гласа му.
— Убивал съм хора, но винаги само за да оцелея. Това не ме радва, нито пък ме кара да се гордея и съжалявам, че ти се замеси в моите проблеми със Съли. Не знам какво му беше станало, но не съжалявам за смъртта му. Ако вниманието ми не беше толкова отвлечено от прекрасната жена, с която щях да се любя, щях да бъда подготвен за появата му.
— Значи животът ти винаги е такъв? — попита тя и вдигна очи, за да го погледне. — Винаги ли живееш в постоянен страх, без да знаеш какво може да ти се случи в следващия момент?
— Това продължава вече повече от десет години.
— Но как издържаш? Никога ли не ти се е искало да водиш спокоен живот?
Той я погледна.