— Искаш да кажеш, че не ти харесва как си облечена?
— Това облекло е подходящо за бал, но едва ли е най-доброто за езда. Мъжете сте късметлии, че носите панталони. Точно сега щях да се почувствам много щастлива, ако можех да облека чифт мъжки дрехи.
Изражението на Люк се смекчи малко при мислите за сестра Мери, които предизвикаха у него думите на Армита. Той си спомни за нощта, през която проповедничката бе облякла мъжки дрехи.
— Познавах една друга жена, която обичаше да носи мъжки дрехи.
— Сигурно е била много смела, щом го е правила.
— Така. Тя беше много смела.
Двамата продължиха напред. Пътуването беше дълго и изморително. Люк чувстваше облекчение от това, че нямаше признаци някой да е тръгнал след тях, но не можеше да си позволи да намали бдителността си. Те яздеха бързо и спираха само колкото да нахранят и напоят конете. Когато започна да се смрачава, двамата намериха подходящо за лагер място. Отново нямаше да могат да запалят огън и да излязат на лов. Едва на следващия ден, когато стигнеха в града, който се намираше малко по на север, щяха да имат време да спрат да се нахранят добре.
След като помогна на Люк да се погрижи за конете, Коди се загледа в малкия поток, който течеше наблизо. Беше горещо и тя беше потна и много й се искаше да скочи във водата и да се изкъпе.
— Искаш ли да се измиеш? — попита я Люк, който я бе наблюдавал.
— Всъщност, исках да се изкъпя. Мислиш ли, че…?
— Давай — подкани я усмихнато той, като си мислеше колко хубава щеше да бъде гледката, преди да осъзнае, че щеше да се наложи да стои на пост. — Изкъпи се.
Коди не можа да се въздържи. Тя отиде право до него и го целуна по бузата.
— Благодаря.
— Само не се бави много.
— Няма. Обещавам.
Люк отиде до място, от което можеше да забележи всеки, който се опиташе да се приближи към лагера им. Откакто бяха напуснали Рио Нуево, двамата не бяха срещнали нито един ездач, но това не означаваше, че наоколо нямаше хора. Не се знаеше кога можеше да се появи някой. Люк се настани така, че можеше да наблюдава околността, без да има възможност да гледа към красивата Армита.
Коди седна на една скала и започна да се съблича. Тя погледна нагоре към Люк и откри, че той се бе втренчил в противоположната посока. Тя се усмихна. Той беше джентълмен, независимо дали го признаваше или не.
Тя събу ботушите си, захвърли ги встрани и свали чорапите си. Коди протегна едната си ръка към скалата, за да се подпре, докато се изправяше да свали роклята си, и тогава го чу — заплашителното тракане на гърмяща змия, което не можеше да бъде сбъркано с друг звук. Тя застина на мястото си, тъй като знаеше колко смъртоносна е отровата на това влечуго. Коди плъзна поглед по посока на звука и забеляза змията навита близо до ръката й. Змията изглеждаше гадна, грозна и готова да я нападне.
— Люк… — повика го тя, без да се помръдва от мястото си; гласът й беше дрезгав шепот.
Той погледна назад, намръщи се и се запита защо гласът й беше толкова странен; след това видя змията. Кръвта изчезна от лицето му. Мозъкът му работеше трескаво, докато Люк обмисляше как да постъпи. Ухапване от гърмяща змия с такива размери можеше да убие Армита.
— Не мърдай.
Тя не каза нищо, но изпълненият й с ужас поглед срещна неговия, докато Люк вадеше револвера си и се приближаваше към нея. Трябваше да улучи от първия път, тъй като не можеше да рискува Армита да бъде наранена.
— Не мърдай — повтори той.
Люк се прицели внимателно в змията и стреля. Коди изпищя и отскочи назад, когато куршумът хвърли парченца скала във въздуха. Змията беше мъртва и лежеше на земята с откъсната глава.
— О, Люк, благодаря ти. — Тя изтича към него и се хвърли на врата му.
— Добре ли си? — Той е притисна до себе си и я целуна. Люк се радваше, че за първи път точната му стрелба бе спасила, а не отнела човешки живот.
— Добре съм. — Тя трепереше, тъй като бе осъзнала какво би могло да се случи, ако той не бе убил змията. — Ти беше прекрасен.
Той я погледна и се усмихна нежно.
— Не можех да позволя нещо да се случи с теб. — Двамата се целунаха нежно, след което Армита се обърна и отиде да се изкъпе, а Люк се върна на наблюдателния си пост. Сега изражението му беше мрачно. Звукът от изстрела можеше да бъде чут на няколко мили разстояние и можеше да привлече някого към лагера им. Той си нареди да си държи очите на четири.
Гари Рийд кръстосваше ядосан околността на Дел Фуего. Не му се случваше често да прави грешки и той беше вбесен от това, че си беше загубил времето със залавянето на Кинсел.
Откакто бе напуснал града, ловецът на глави бе претърсил систематично всички градове на запад и на юг от Дел Фуего. Мейджърс трябваше да се крие някъде там и ако инстинктите на Рийд не го лъжеха, стрелецът и бандата щяха да разположат лагера си близо до границата като допълнителна мярка за сигурност в случай, че нещо се объркаше. Той бе спрял в градчето Мейсън Уелс, за да поразпита хората, но те не бяха виждали бандитите и се радваха на това.