— Радвам се, че не си глупак, Мейджърс. Изритай оръжието встрани от себе си и жената.
Люк направи каквото му беше наредено, като през цялото време се ругаеше мислено. Изстрелът ги беше издал. От друга страна, той не бе имал голям избор. Люк просто не можеше да позволи Армита да бъде наранена.
— Обърни се и вдигни ръце.
Люк направи това и Рийд излезе от скривалището си. Той отиде до Мейджърс и сложи белезници на ръцете му.
— Какво ще направиш с жената? — попита го Люк.
— Жено — извика ловецът на глави към Коди, която все още стоеше потопена до шията в потока. — Стой си на мястото. Ще ти оставя нещо, с което да се покриеш, и ще хвърля останалите ти дрехи на около миля по-напред. Там ще намериш и коня си. Можеш да си вървиш. Ти не ми трябваш. Искам само Мейджърс.
— И ще ме оставиш тук?
Коди беше вбесена. Тя не можеше да направи нищо, за да помогне на Люк. Беше съвсем безполезна и ругаеше мислено глупостта си за това, че бе решила да се изкъпе. Коди наблюдаваше как Рийд събира нещата й и подкарва Люк към конете.
Люк нямаше намерение да улеснява този човек. Ловецът на глави не се интересуваше дали щеше да го отведе в Дел Фуего жив или мъртъв, но Люк нямаше намерение да се връща мъртъв. Той знаеше, че Армита боравеше добре с револвер; ако успееше да направи нещо, за да отвлече вниманието на Рийд достатъчно дълго, за да й даде възможност да вземе своя или неговия револвер, може би щяха да успеят да се измъкнат от този човек. По пътя към мястото, на което бяха завързани конете, имаше един скалист участък и той щеше да опита нещо, когато стигнеха там. Ако Люк успееше да повали Рийд, той може би щеше да изпусне оръжието си и тогава…
Рийд не беше глупак. Той знаеше, че Мейджърс няма да му се даде толкова лесно и очакваше някакъв номер от него. Когато Люк се опита да го ритне, ловецът на глави отскочи встрани, за да не се спъне. Люк си помисли, че е успял да го повали, и се затича приведен напред, като бягаше на зиг-заг. Рийд беше подготвен за това. Той не си губи времето да вика, а просто стреля два пъти след беглеца и видя как Люк пада на земята и остава да лежи неподвижно.
Коди също видя това и изпищя.
— Люк!
— Млъквай, жено, или ти ще си следващата.
Коди остана на мястото си, като гледаше ужасена как Рийд завлича Люк до конете. Вече се беше стъмнило толкова, че тя не можеше да види дали той беше жив или мъртъв. По бузите й се стичаха сълзи, но тя не се помръдна от мястото си. Ако Люк беше жив и тя се опиташе да му помогне, Рийд щеше да я убие. Преди тя се бе усъмнила в думите му, но сега всичките й съмнения се бяха изпарили.
Люк не издаде никакъв звук, докато ловецът на глави го качваше на седлото и го връзваше.
— Ние тръгваме, сеньорита — каза Рийд. — Ще намериш вещите си утре сутрин. Дотогава те съветвам да останеш там, където си. Човек не знае какво може да се случи с една жена, която се разхожда сама из тази пустош.
На Коди й се искаше да му отвърне с „или на един мъж“, но си замълча. Щеше да му дойде времето, когато тя отново щеше да се изправи лице в лице с този човек и когато това се случеше, той никога нямаше да забрави името Коди Джеймсън.
Коди остана безмълвно на мястото си, вслушвайки се в звука на отдалечаващите се коне. Ако онзи си мислеше, че тя щеше да си седи тук цяла нощ, преди да тръгне след него, то беше сбъркал. Тя не беше някаква тъпа певица в кръчма. Тя беше Коди Джеймсън.
Коди щеше да последва този мъж дори в ада, за да си върне Люк. Люк Мейджърс беше неин… във всеки смисъл на думата!
Глава двадесета
Изпълнена с решителност, Коди тръгна след ловеца на глави и Люк облечена само в корсет, чорапи и ботуши с високи токове. Трябваше да намери Люк и да се увери, че той беше още жив.
Тя бе обзета от гняв, страх и чувство за вина. Коди осъзнаваше, че змията бе станала причината да бъдат открити от Рийд. Ако Люк не бе стрелял, за да спаси живота й, той все още щеше да бъде с нея. Вместо това той беше ранен и може би дори умираше… опитвайки се да намери място, където да се скрие, но след това чу гласа на Дебнещия призрак и се успокои.
— Коди!
— Дебнещ призрак! Тук съм!
Той се появи от тъмнината като някакъв свиреп индиански войн. Изражението му беше мрачно, докато я оглеждаше.
— Чух изстрели.
— Появи се друг ловец на глави и застреля Люк!
— Той мъртъв ли е?
— Не знам. Трябва да го намеря!
Индианецът посегна зад себе си, свали един вързоп, вързан на гърба на коня му, и й го хвърли.
— Тръгваме, щом се облечеш.
Коди взе дрехите си, които приятелят й бе донесъл, и отиде да се преоблече зад един храст. Няколко минути по-късно тя се появи отново. Толкова прекрасно беше да бъде облечена отново в роклята си за езда, удобната си блуза и мъжките ботуши.