— Ето и шапката ти — каза индианецът.
Протегна ръка и когато Коди я улови, той я издърпа зад себе си на коня с едно плавно движение.
— Онзи човек каза, че ще остави дрехите и коня ми на около една миля по-напред.
Дебнещия призрак кимна, но не каза нищо.
— Мейсън Уелс е право на север оттук и оттам минава единственият път към Дел Фуего. Ако Люк е жив, ловецът на глави сигурно е тръгнал натам — каза Коди.
— Ще проверим.
Индианецът подкара бавно коня си, като се вслушваше в нощните звуци. След по-малко от половин час те намериха коня и дрехите й. Коди скочи на земята и изтича до дрехите си и започна да рови из тях, докато не намери чантата си.
— Не! — Думата беше изречена с отчаяние.
— Какво има?
Той е взел револвера на баща ми.
— Да тръгнем към града. Ще намерим този ловец на глави.
Придвижването им беше бавно. Те приближиха предпазливо едно изоставено ранчо, което се намираше по пътя им. Решиха, че има вероятност Рийд да се е подслонил там за през нощта, и слязоха безшумно от конете си, за да проверят. Индианецът беше въоръжен за всеки случай, но в ранчото нямаше нищо, освен рушащи се сгради и една счупена каруца. Двамата продължиха да яздят напред.
Около час по-късно стигнаха до покрайнините на Мейсън Уелс. Градът изглеждаше, сякаш беше изоставен за нощта. Дори барът беше затворен. Те обиколиха улиците, търсейки някакъв признак, че Люк е тук, и Коди се развълнува, когато забеляза коня му вързан до коня на Рийд пред една малка постройка. Отпред висеше табела, на която пишеше „ЗЪБОЛЕКАР“, а в единия прозорец се виждаше светлина.
— Жив е! Сигурно е жив, иначе ловецът на глави нямаше да спре тук! — Коди погледна приятеля си, който не сваляше очи от къщата. — Ще се промъкна там и ще се опитам да чуя какво си говорят.
— Не. Ти ще останеш тук, а аз ще отида. — С тези думи той слезе от коня си, подаде й юздите и изчезна в тъмнината.
— Пази се.
Коди се отдалечи с конете и зачака завръщането на Дебнещия призрак. Всяка минута й се струваше дълга като цял час. Дали Люк щеше да умре? Дали раната му беше сериозна? Тя си наложи да мисли само как да спаси Люк.
Очите й се изпълниха със сълзи, но тя не се разплака. Точно сега нямаше време за излишни емоции. Трябваше да мисли ясно и логично. Ако искаше да спаси Люк от ловеца на глави, трябваше да действа бързо. Проблемът беше, че докато пътуваше пеша и облечена в тези дрехи, бързината беше последното нещо, което щеше да постигне.
Коди продължи да върви напред, концентрирана най-вече върху това да намери дрехите си. Луната хвърляше слаба светлина по пътя й, но тя продължаваше да върви. Нищо не можеше да я спре. Трябваше да намери Люк.
Когато чу зад себе си звука от приближаващ конски тропот, Коди изпита паника за миг. Тя се огледа трескаво. Мейсън Уелс не можеше да се нарече процъфтяващ град. Тук имаше само един бар, един универсален магазин и малък хотел. Останалите сгради не можеха да бъдат описани. Тя се радваше, че тази нощ всичко беше спокойно. Не й се искаше Рийд да разбере, че вече го е настигнала. Коди беше уверена, че беше последният човек, когото той очакваше да види. Ловецът на глави щеше да бъде много изненадан, но преди това тя трябваше да разбере какво беше състоянието на Люк. Тя зачака колкото спокойно можеше.
Рийд беше напрегнат, докато стоеше и наблюдаваше мъжа — който беше най-близкото подобие на лекар, което можеше да се намери в Мейсън Уелс — да обработва Мейджърс.
— Колко ще продължи това? — попита нетърпеливо Рийд.
— Не знам — отговори Абнър Фокс, докато ровеше из рамото на Люк в търсене на куршума. — Не мога да го хвана.
Люк измърмори някаква ругатня, свързана с грубостта на зъболекаря.
— Успокой се, мистър. Стой неподвижно и мълчи. Ако не си бягал от закона, нямаше да си в това състояние. — Абнър не харесваше хора като Мейджърс. Той бръкна още по-дълбоко в раната, без да се интересува дали пациентът му изпитваше болка.
Люк стисна зъби, но не издаде никакъв звук. Нямаше да даде на този садист удовлетворението да знае, че му е причинил болка.
— Ето! Извадих го! — Фокс гордо показа куршума и го пусна в металната купа, която беше сложена на нощната масичка до леглото. — Сега трябва да погледна главата му.
Той се наведе над Люк и разгледа кървавата рязка на слепоочието му.
— Ти си голям късметлия. Ако Рийд беше по-добър стрелец, несъмнено щеше да си мъртъв.
Абнър сметна, че шегата му е много смешна, и се разсмя истерично, докато очите му не срещнаха случайно погледа на Люк. Студената омраза, която видя в тъмните очи на стрелеца, го смрази. Той изпита желание да отстъпи крачка назад, за да се отдалечи от този човек. Зъболекарят знаеше защо стрелецът беше обявен за издирване. Никога през живота си Абнър не беше виждал такъв поглед.