— Главата му е наред. Просто драскотина. Ще превържа рамото му и утре сутринта ще можете да продължите по пътя си.
— Няма ли да може да язди тази нощ? — попита Рийд, на когото му се искаше да си тръгне колкото се може по-бързо.
Абнър сви рамене.
— Можеш да опиташ, но той е загубил много кръв и ако припадне или умре, докато яздите, ще те забави.
Изражението на Рийд беше мрачно. Много по-добре щеше да бъде, ако беше убил Мейджърс. Така стрелецът нямаше да му създава неприятности но пътя.
— Добре.
— Ще го задържа тук. Можеш да си вземеш стая в хотела.
— Няма начин да се отделя от него. Твърде много време ми отне да го заловя. Нямам намерение да го изпускам от очи.
— Както искаш. — Зъболекарят сви отново рамене. След това превърза рамото на Люк. — Утре сутринта ще му хвърля още един поглед.
— Добре.
— Ще ти струва десет долара. — Абнър избърса окървавените си ръце и зачака.
Рийд му плати.
— Лека нощ, господин Рийд.
— Е, Мейджърс — каза Рийд, когато Абнър излезе от стаята, — по-добре се наспи хубаво тази нощ, защото на сутринта тръгваме за Дел Фуего. — Той се настани в един стол пред вратата и извади револвера си. — Не се опитвай да правиш глупости. Не ми се иска да те убивам, след като съм похарчил десет долара, за да извадя онзи куршум от теб, но няма да се поколебая да го направя, ако ме принудиш. Разбра ли ме?
Люк му хвърли един поглед.
— Чух те.
Затвори очи и се опита да мисли логично. Това не беше лесно. Главата го болеше адски. Той знаеше, че беше извадил късмет. Ако куршумът бе минал на сантиметър встрани, щеше да е мъртъв. Тази мисъл не беше много приятна. Той обмисляше възможностите си за бягство, но докато мърдаше рамото си, за да прецени състоянието му, болката, която го прониза, му показа, че положението му беше плачевно. Той беше твърде слаб и едва ли щеше да успее да избяга.
А и Рийд не беше за подценяване. Ловецът на глави го наблюдаваше като ястреб. До Дел Фуего оставаха още три дни път. Люк си каза, че трябва да изчака подходяща възможност. Засега щеше само да почива и да си възвърне колкото можеше по-голяма част от силите. Той се надяваше, че Джак щеше да го чака в Дел Фуего.
Коди си мислеше, че ако остане да чака още малко, сигурно щеше да полудее от неизвестността. Най-накрая Дебнещия призрак се завърна.
— Как е той? — попита бързо тя, след като се опита безуспешно да разбере нещо по изражението на лицето му.
— Твоят човек е жив.
Тя въздъхна и затвори очи за миг.
— Да излезем извън града и да поговорим. Имам да ти разказвам доста неща.
— Но не трябва ли да останем да ги наблюдаваме?
— Не. Те няма да тръгнат до утре сутрин.
Двамата се качиха на конете си и се отдалечиха. Спряха на едно пусто място, където нямаше опасност някой да чуе разговора им.
— Какво стана? Какво успя да чуеш?
— Мейджърс е улучен два пъти. Едната рана е в дясното му рамо, а другата е драскотина на слепоочието му. Мъжът в къщата извади куршума.
— Значи Люк ще се оправи?
— Така каза мъжът. Ловецът на глави е Гари Рийд.
— Чувала съм за него. Говори се, че е много добър.
— Сега той пази Мейджърс. Ще тръгнат на зазоряване.
— Значи разполагаме само с няколко часа, за да измислим как да го надхитрим. — Коди започна да крачи напред-назад, като обмисляше трескаво възможностите. — Трябва да си го върна, Дебнещ призрак.
Той не каза нищо, както правеше винаги, когато тя мислеше.
— Трябва да се маскираме по начин, който ще заблуди Рийд. — Тя се спря и погледна индианеца. — Намираме се в средата на щата, Мога да се облека като момче и да се опитам да извадя оръжието си по-бързо от него, но това е опасно. Не искам повече убийства. Вече загинаха достатъчно хора.
— Какво би накарало Рийд да спре?
— Ако се преоблека като Далила или Армита няма да се получи нищо. Той не ми обърна абсолютно никакво внимание, докато стоях чисто гола в потока. — Тя отново започна да крачи напред-назад, след което си спомни за напуснатото ранчо и погледна индианеца. — Мислиш ли, че ще можеш да поправиш каруцата, която видяхме в ранчото?
Той кимна.
— Мисля, че знам какво ще направим. Но ще се наложи да се върнем още веднъж в града, за да се снабдя с някои неща.
Дебнещия призрак се качи на коня си и изчака Коди да направи същото. Двамата се върнаха тихо в Мейсън Уелс, като използваха задните улици, за да не бъдат забелязани.