С помощта на индианеца Коди разби задната врата на универсалния магазин и се промъкна вътре. Тя взе всичко, от което се нуждаеше, като първоначално изненада другаря си с избора си, а след това почти си спечели одобрителната му усмивка. Коди остави кратка бележка на тезгяха заедно с достатъчно пари за всичко, което беше взела и за поправката на разбитата врата. След това двамата изчезнаха безшумно в мрака.
Когато стигнаха до изоставеното ранчо, Коди бързо запали огън в огнището и започна да се преоблича, докато индианецът се зае с поправянето на каруцата. И на двамата не им се искаше да използват конете си като впрегатен добитък за каруцата, но нямаха друг избор. Трябваше да изпреварят Рийд и да заложат капана си.
Когато довърши маскировката си, Коди извика Дебнещия призрак. Светлината на огъня не бе достатъчна, а малкото огледало, което беше взела от магазина, не й позволяваше да види твърде много, но тя бе направила всичко по силите си. Сега Дебнещия призрак трябваше да й каже дали маскировката й беше правдоподобна или не.
— Е, какво мислиш? — попита Коди, когато той влезе в къщата.
Индианецът застана в рамката на вратата и я огледа внимателно.
— Сложи бонето — каза той най-накрая. Коди го послуша.
Дебнещия призрак кимна.
— Можем да тръгнем след няколко минути. Твоят кон не харесва сбруята и ще трябва да го държим изкъсо.
— Е, моли се поне да стигнем до другия край на града, преди той да се опита да ни изиграе някакъв лош номер. Когато стигнем до мястото на засадата, вече няма да ме интересува дали конят ми някога отново ще бъде впрегнат в каруца.
Индианецът отиде да впрегне животните в каруцата.
Люк не можа да заспи. Болката в рамото и главата му не му позволяваха да мигне. Когато малко преди зазоряване Рийд му каза да става, той вече беше готов. Единственото хубаво нещо, за което можеше да мисли, беше, че Джак щеше да го чака в Дел Фуего. Рийд окова ръцете му пред него и го побутна с дулото на карабината си. Люк се качи с мъка на седлото си и се приготви за тръгване. Докато излизаха от града, той си мислеше за Армита. Люк се надяваше, че тя беше добре и щеше да намери дрехите и коня си когато се съмнеше.
Слънцето се появи над хоризонта и те се бяха отдалечили на повече от пет мили от града, когато забелязаха пред себе си една възрастна жена да стои до каруцата си; жената очевидно имаше нужда от помощ.
— Слава богу, че се появихте — каза възрастната жена. — Младежо, вие сте отговорът на молитвите ми. — Това не беше лъжа. — Можете ли да ми помогнете?
— Госпожо — каза Рийд и докосна ръба на шапката си. Старицата носеше слънчево боне, което защитаваше очите й от палещите лъчи, обикновена рокля и дамска чантичка.
Жената му напомняше донякъде за собствената му баба, която живееше в Мисури. — Проблем ли имате?
— Тръгнах за града от къщата си на хълмовете и това колело ми изигра лоша шега. — Тя посочи към счупеното колело на старата каруца.
— Дайте да видя какво мога да направя за вас. — Рийд нямаше намерение да й отделя много време, но ако можеше да поправи каруцата й така, че тя да успееше да измине оставащите няколко мили до града, нямаше нищо против да го направи.
— Затворник ли водите? — попита небрежно старицата, когато забеляза белезниците на ръцете на Люк.
— Обявен е за издирване в Дел Фуего.
— И какво е направил?
— Той е убиец, госпожо, и аз ще го предам на закона. — Той върза коня на Люк за каруцата така, че можеше да го държи под око.
— Почтените граждани са късметлии, че има хора като вас, които да ги пазят от такива бандити.
— Благодаря, госпожо. — Рийд застана с гръб към старицата и приклекна, за да огледа по-добре оста на колелото.
Коди за малко щеше да извика „алелуя“, когато видя това. Тя отстъпи безшумно една крачка назад, отвори чантичката си, бързо извади револвера си и го насочи в гърба на Рийд.
— Не мърдайте, господин Рийд.
— Какво става, по дяволите? — Той застина на мястото си. Внезапно гласът на жената не звучеше старчески и умолителен. Ловецът на глави хвърли бърз поглед през рамо и видя насочения към него револвер. — Госпожо, нося със себе си много малко пари; няма смисъл да ме ограбвате. Хей… Чакай малко. Откъде ми знаеш името?
— Знам не само името ти, а и не те ограбвам. Ти ограби мен.
— Какво? — Той очевидно беше шокиран от обвинението й.
Същото можеше да се каже и за Люк. Той се бе втренчил в старицата и не я изпускаше от погледа си. Когато тя свали бонето си и разпусна косата си, той не можа да повярва на очите си.
— Армита?