— Ако се придържаш към сенките, никой няма да те забележи.
— Точно това искам. Така успях да вляза в затвора и да разбера за шериф Грегъри.
— Пази се. Ще те чакам.
— Ще се върна.
Ел Диабло изчезна в тъмнината.
Джак бе останал да лежи известно време, замислен над всичко, което се бе случило, и разтревожен за безопасността на Люк. Той се надяваше, че приятелят му беше добре. Най-накрая Джак се унесе в сън. Той спеше дълбоко, легнал по корем на леглото, когато някакъв звук в стаята го събуди. Джак отвори очи и се усмихна.
— Ти се върна — каза радостно той.
— Трябваше — отвърна Елизабет.
Тя се приближи към леглото, коленичи над тялото му, измъкна един голям нож и го заби в гърба му.
Той се надигна с рев, отворил широко очи в агония и объркване. Елизабет отскочи назад и се втурна към прозореца, през който се беше промъкнала току-що.
— Ти? — успя да промълви той и се опита да я настигне, но болката беше твърде силна, а краката му не го държаха. — Значи ти си била?
Елизабет се усмихна хладно, докато рейнджърът падаше на пода, където остана да лежи неподвижно.
— Да, Джак, миличък, аз бях. През цялото време.
Без да погледне назад, тя излезе от стаята и изчезна в нощта.
Брат й я чакаше пред къщата на банкера.
— Мъртъв ли е? — попита Хадли.
Тя му хвърли изпълнен с отвращение поглед, раздразнена от това, че той поставяше под съмнение действията й.
— Намушках го в гърба, докато си лежеше полузаспал в леглото. Да тръгваме.
— Взе ли си всичко необходимо?
Елизабет хвърли един поглед на къщата, в която беше прекарала последните три години от живота си. Ако беше сантиментална жена, може би щеше да изпита малко съжаление, че я напуска. В крайна сметка, тя се беше омъжила за банкера най-вече за да има неговия начин на живот. Беше й омръзнало да живее, бягайки постоянно от закона, и бракът със самотния банкер й се бе сторил идеалният начин да се установи на едно място и все пак да успява да намира информацията, от която се нуждаеше бандата. Джонатан не бе разбрал нищо. Той бе приемал за чиста монета измислиците й, че отива да се види с брат си, всеки път когато тя отиваше да се срещне с Хадли и останалите, и никога не бе поставял думите й под съмнение, нито пък й бе предлагал да я придружи. Ако Джонатан бе проявил желание да тръгне с нея, те винаги можеха да уредят някаква отегчителна среща, след което на него едва ли щеше да му се прииска да я придружи за втори път. Но съпругът й не беше авантюрист, така че това не беше твърде вероятно.
Сега всичко бе свършило. Елизабет щеше да си тръгне, без дори да се обърне назад. Джонатан не бе означавал нищо за нея, когато се беше омъжила за него, а сега означаваше още по-малко. Той просто й бе послужил като средство да постигне целите си. Тя го беше използвала, докато бе могла, но собственият й живот беше твърде ценен за нея, за да остане при мъжа си, когато положението станеше твърде напечено.
— Не — отговори най-накрая Елизабет. — Вътре няма нищо, което да искам да взема със себе си. Можем да тръгваме.
Тя тръгна с Хадли към мястото, на което той беше вързал конете. Двамата се качиха на седлата и се отдалечиха безшумно.
— Къде искаш да отидем? — попита я Хадли.
— Далеч оттук — отвърна тя.
Когато стигнаха до края на града, двамата пришпориха конете си в галоп, без да се обръщат назад.
Джонатан лежеше в леглото си и гледаше втренчено тавана. Елизабет и Хадли бяха част от бандата на Ел Диабло и това го изпълваше с ужас.
Очевидно беше, че те бяха знаели, че той може да чуе разговора им. Но той бе чул всяка тяхна дума и сега разговорът им не напускаше съзнанието му. Той не беше в състояние да направи каквото и да било, за да ги спре. Ако се беше развикал или се беше опитал да повика помощ, никой, освен тях, нямаше да го чуе. Единственият резултат от такава постъпка щеше да бъде, че вероятно щяха да го убият, също като тексаския рейнджър.
Джонатан трепереше. Елизабет и Хадли бяха казали, че си тръгват, но той им нямаше доверие. Банкерът нямаше намерение да издаде нито звук до сутринта. Едва тогава щеше да измисли начин да уведоми шерифа.
През остатъка от нощта той се измъчваше със спомени за Елизабет. Елизабет, неговата красива невеста и съпруга до края на живота му. Всичко се беше оказало една ужасна лъжа. Тя никога не го беше обичала. Очевидно само го беше използвала. Дори беше ограбила неговата банка! Тя беше истинската виновница за осакатяването му.
Той усети как го изпълва силна омраза. Може и да се беше държал малко жестоко с нея откакто беше в инвалидна количка, но ако я видеше още веднъж, тя щеше да научи какъв беше истинският смисъл на думата жестокост.