Глава двадесет и трета
— Днес ще стигнем в Дел Фуего — обяви Коди, докато оседлаваше коня си на втората сутрин.
Дебнещия призрак кимна.
— Би трябвало да стигнем в града рано следобед. Люк не каза нищо; той просто седеше и ги чакаше да се приготвят за път. Откакто Коди го беше отнела от Рийд, той не говореше много и отваряше уста само когато бъдеше попитан нещо. Нямаше смисъл от приказки. Когато се срещнеше с Джак, щеше да разкаже на приятеля си всичко, което знаеше, а дотогава щеше да прави каквото му кажеха Коди и индианецът и да се моли да стигнат в Дел Фуего възможно най-бързо.
Когато разкажеше всичко на Джак, той щеше да си вземе парите, които му дължеше рейнджърът, и щеше да се върне в „Тройката“. Люк възнамеряваше да остане в ранчото заедно с Джеси, докато не им свършеха провизиите. Точно сега му се искаше да остане далеч от хората. През последните няколко седмици толкова много се беше нагледал на „цивилизования живот“, че му беше достатъчно до края на дните му. Сега той искаше само тишина и спокойствие.
Коди хвърли един поглед на Люк, докато привършваше да оседлава коня си. След няколко часа тя щеше да го предаде на Логан и вероятно никога повече нямаше да го види. Искаше й се той да разбере някак, че онова, което се беше случило между тях, не беше престорено. Искаше й се той да знае, че тя оценява любезността и защитата, която й бе дал, докато се бе правила на сестра Мери. Коди искаше да му каже и че се радваше, че го беше спасила от Съли, но беше уверена, че той щеше да я обвини, че го беше направила само заради парите.
Когато Дебнещия призрак се отдалечи, Коди реши, че сега бе моментът да поговори насаме с Люк, и се приближи до него.
— Има няколко неща, които искам да ти кажа, преди да влезем в Дел Фуего.
Той вдигна очи от мястото, на което седеше, и я изгледа с леден поглед.
Коди едва се въздържа да не потръпне от студенината и презрението, които забеляза в очите му. Тя изпита желание да се обърне и да се отдалечи, да се откаже, но не го направи.
— Първо искам да ти благодаря.
Той й се усмихна подигравателно.
— Да ми благодариш ли? За какво?
— За начина, по който се държа с мен, когато ме мислеше за сестра Мери. Ти беше много добър, защитаваше ме и…
— И сега, когато знам толкова много за теб, осъзнавам, че ти щеше да се оправиш и без мен. Бях глупак.
— Не, ти беше джентълмен. Това е рядко срещано качество у…
— Давай, Джеймсън, кажи го. Това е рядко срещано качество у един убиец. Е, твоята благодарност не е нито необходима, нито желана. Ако зависеше от мен, никога нямаше да се срещнем.
— Аз щях да те намеря.
— Защото такава ти е била задачата — отвърна той.
— Аз те връщам жив. Това е повече, отколкото биха направили някои други — възрази Коди.
— За да мога да бъда обесен от тълпата — завърши Люк.
— Няма да те линчуват. Властите ще се погрижат за това. Когато бях в града, духовете бяха доста разбунтувани, но тогава гражданите все още бяха ядосани заради начина, по който беше убит шериф Грегъри.
— Начинът, по който е бил убит шерифът? — Люк наостри уши, тъй като се уплаши, че може да е ударил шерифа твърде силно.
— Бил е застрелян хладнокръвно, докато си е стоял заключен в килията. — Коди се вгледа в него и се опита да прочете мислите му. — Може да се каже, че е бил екзекутиран. Един от заместниците му, който е бил на пост по това време, също е бил убит. Повечето от хората казваха, че ти си убил шерифа.
— Грегъри беше жив, когато напуснах затвора! Аз лично се погрижих за това! Аз излязох последен!
— Е, той е бил убит същата нощ!
— Ел Диабло… Трябва да е Ел Диабло — каза тихо Люк. Сестрата на Хадли. Дали пък водачката на бандата не се намираше в Дел Фуего?
— Кой е Ел Диабло? — попита го Коди.
— Никога не съм го срещал. Не знам. — Това беше истината.
— Бил си член на бандата и никога не си го срещал?
— Никога не се е появявал в лагера по време на моето присъствие там.
— Защо избяга, когато застрелях Съли? Ако си бил от бандата, те нямаше да те обвинят за това, че си го убил при самоотбрана.
— Не исках да поемам излишни рискове. — Той се умълча, тъй като се страхуваше, че може би беше казал твърде много. Онова, което знаеше за Ел Диабло, беше предназначено само за ушите на Джак.
Стив Лафлин бе останал да работи с Фред цялата нощ. В един от баровете бе имало някакво спречкване и те бяха прекарали по-голямата част от дългите нощни часове, опитвайки се да накарат пияните каубои да изтрезнеят. Сега те чакаха Джак да се появи в кабинета на шерифа, за да ги смени.