— От думите на Логан разбрах, че положението е лошо, но не знаех, че е чак толкова лошо — обърна се Коди към Дебнещия призрак, докато вадеше револвера си. Тя държеше оръжието колкото можеше по-близо до крака си.
Пред затвора индианецът скочи от коня си и отиде да помогне на Люк да слезе от своя, след което тримата влязоха заедно в кабинета на шерифа. Коди огледа заместниците, които седяха вътре, но не видя познати лица.
— Търся рейнджър Логан. Можете ли да ми кажете къде мога да го намеря?
Един от заместниците я изгледа скептично.
— И защо го търсиш?
— Защото водя Люк Мейджърс. Трябва да говоря с Логан.
Заместниците бяха обзети от вълнение, когато познаха Люк.
— Да го заключим и ще ти кажа за Логан.
— Че какво има за казване? Той ми дължи пари. Искам си наградата — заяви твърдо Коди.
— Имаше проблеми, мадам.
— Казвам се Джеймсън, Коди Джеймсън. За какви проблеми говориш?
— Рейнджър Логан беше ранен.
— Зле ли е? — попита незабавно Коди и усети как Люк, който стоеше до нея, се напряга.
— Все още не знаем. Намериха го едва тази сутрин. Можеш да оставиш Мейджърс тук и ние ще го заключим, докато се срещнеш с шериф Халоуей и капитан Лафлин. И двамата са в хотела при Логан.
— Добре. Само се уверете, че с пленника ми няма да се случи нищо лошо, докато ме няма, защото в противен случай ще проклинате деня, в който сте се родили.
— Да, мадам.
Заместникът беше чувал за Коди Джеймсън и знаеше, че не беше здравословно да се изпречва на пътя на ловеца на глави.
Ще го държим под око. Няма да се измъкне.
— Добре. Ще се върна скоро.
Коди остана да се увери, че Люк е заключен в задната килия, след което излезе от затвора. Тя се спря на вратата, за да погледне назад към Люк, и видя, че той стоеше в килията си и я наблюдаваше. Изражението му не беше любезно. Погледът му разкриваше презрение и омраза. Коди изпита съжаление, но не можеше да си губи повече времето тук. Тя тръгна заедно с Дебнещия призрак да потърси Логан.
Докато обмисляше какво се бе случило, тя започна да се тревожи. Нещата не се развиваха добре. Как така рейнджърът бе позволил да бъде ранен посред града? Тук ставаше нещо странно.
Люк стоеше сам в килията и се опитваше да измисли какво да прави, макар да знаеше, че може единствено да седи и да чака. Грегъри беше мъртъв, Джак беше ранен и той се бе озовал в задънена улица. Ако никой, освен Джак, не знаеше за мисията му, а Джак не беше в състояние да разкаже истината, Люк не беше сигурен дали щеше да доживее до сутринта. Той бе забелязал вълнението на гражданите и се страхуваше, че тълпата може да нападне затвора, за да го линчува, преди нещата да се изяснят.
Докато крачеше нервно из килията, той осъзна, че беше безпомощен. Това не му се нравеше, но истината беше, че той не беше в състояние да направи нищо, докато Джак не се появеше. Единствено тогава Люк щеше да бъде свободен отново. Той седна на тесния, твърд нар и зачака.
Джак изплува отново от тъмнината и въпреки че болката не беше изчезнала, той знаеше, че повече не може да се крие от нея. Беше изтощен, но беше длъжен да бъде в съзнание.
С голямо усилие на волята си Джак отвори очи и огледа стаята. Завесите бяха спуснати и стаята беше тъмна. Той не беше сигурен дали беше ден или нощ, нито пък защо се намираше тук и дали беше сам или не. Той се огледа по-внимателно и забеляза една жена да седи на стол наблизо и да чете някаква книга.
— Вода — изграчи Логан.
Жената буквално подскочи, когато чу гласа му, и се втурна да му донесе чаша студена вода.
— Събудихте се! Докторът ще бъде много доволен.
Джак отпи от чашата, която тя държеше до устните му.
— Коя… коя сте вие?
— Казвам се Матилда Ноулс и работя за доктор Майкълс. Стоя тук, за да наблюдавам състоянието ви.
— И какво точно е състоянието ми? — успя да попита той, въпреки че изричаше всяка дума с усилие.
— Били сте намушкан в гърба. — Тя го наблюдаваше внимателно, докато му говореше, и забеляза болката, която се изписа за миг на лицето му. — Доктор Майкъл не беше сигурен дали ще прескочите трапа. Ще трябва веднага да го уведомя, че състоянието ви се подобрява.
Джак кимна и затвори очи. „Тя щеше да ме убие. Искаше да ме убие.“ В съзнанието му се въртеше един образ на Елизабет — невинна, пренебрегвана, нуждаеща се от защита. Тя се беше преструвала, за да го измами, и той се беше хванал на въдицата. Джак ругаеше собствената си глупост и се чудеше как бе могъл да се окаже толкова сляп. Но той знаеше прекрасно каква беше причината. Тя го беше омагьосала, беше го хипнотизирала. Беше го използвала като източник на информация.