— Не може ли да не се шегуваш?
— Аз не се шегувам. — Той забеляза укорителния й поглед и въздъхна. — Ако имаш предвид това, че отново съм същият като преди, то това се дължи на Оуен. Той ми даде да изям някаква гадна бълвоч, която забърка от някакви корени. Тази гадост обаче ме отърва от главоболието и ми върна по-голямата част от силите. — Той не спомена, че все още виждаше двойно от време на време. Докато гледаше Чандра, Алек изпита благодарност, че точно сега виждаше съвсем нормално. — Доволна ли си?
— Скоро ще бъда — каза тя и отпусна ръката си. Пръстите й се плъзнаха по гърдите му и стигнаха до врата му. — Но след това ще се наложи да ме задоволиш отново.
— С удоволствие — отвърна Алек. — По всяко време. Трябва само да ме помолиш.
Устните им се срещнаха и телата им се отпуснаха на кожата. Независимо дали се намираха в Монтбърн или в Лохли, изживяването им беше все така прекрасно. Алек беше уверен, че този път то ще бъде по-хубаво от всякога.
Чандра пое водачеството и устните й започнаха да се плъзгат по тялото на Алек. Ръката й намери мъжествеността му и започна да я гали по начина, за който знаеше, че му доставя огромно удоволствие. Алек пое дълбоко дъх.
— Жено, ти ме подлудяваш — изръмжа той и посегна към нея. Вдигна бедрата й така, че тя се озова над него и проникна в нея. — А сега, Чандра, задоволи ме, за да те задоволя и аз.
— С удоволствие — каза тя и се наведе към него. Медальонът се допря до твърдия му корем, а върховете на гърдите й погалиха неговите гърди. Тя се повдигна малко по-нагоре и дългата й коса се разпиля по ръцете му. — По всяко време. Трябва само да ме помолиш.
Зажаднели един за друг, те бързо достигнаха до върха, който търсеха. Останаха да лежат обърнати един срещу друг, изпълнени с възхищение.
— Обичам те, Чандра. Никога повече недей да бягаш от мен. Обещай ми, че този път ще останеш.
— Ще остана — каза тя и докосна с пръст долната му устна. „Но само до сутринта“ — добави мислено тя, след което се зачуди как щеше да му се измъкне. Силите му се възвръщаха и да си тръгне, щеше да бъде невъзможно. Само да можеше да остане.
— Добре — каза Алек. След това хвана китката й и целуна ръката й. — Ела тук. — Той уви ръка около врата й. — Дай ми устните си, любима. — Устните им се срещнаха в страстен израз на обич. След малко Алек се отдръпна. — Не ми се иска да си го призная, но, изглежда, че любенето ме е изтощило. Спи ми се.
— Тогава ще спим. Почини си, любов моя, за да се възстановиш по-бързо. — Тя свали медальона от врата си и го сложи на неговия. — Връщам ти го. Това е мястото, на което той трябва да виси. А сега спи и аз също ще се наспя.
Скоро очите им се затвориха. Когато след малко Чандра отново отвори очи, Алек вече спеше дълбоко. Тя се загледа в лицето му на слабата светлина на свещта и сърцето й се изпълни с тъга. Обичаше го, но въпреки това трябваше да го напусне. Дали щеше да я разбере?
Тя остана да лежи и да го наблюдава в продължение на няколко часа; най-накрая, малко преди разсъмване, стана от кожата и се облече. Чандра тъкмо затъкваше наметалото си, когато Оуен се втурна през вратата. Тя вдигна ръка към устата си и сложи пръст върху устните си.
— Шшт. — Звукът не бе по-силен от шепот. Чандра забеляза, че момчето изглежда разтревожено, и излезе навън при него. — Какво има?
Оуен посочи към пътеката, която водеше към колибата, започна да върви наперено и да удря гърдите си с ръце, след което замаха с ръце във въздуха.
— Седрик? — Оуен кимна. — В гората ли е? — Той кимна отново. — Света Богородице, не!
Оуен докосна ръката й и посочи към Алек, Чандра и себе си. След това посочи към хълма, който се намираше в противоположна на пътеката посока.
— Искаш да дойдем с теб ли? — Още едно кимване. — Той все още е твърде слаб, за да пътува, Оуен. Седрик ще го хване. Божичко, не смея дори да си помисля какво ще му се случи. — Тя потърка пръсти в челото си. — Аз ще задържа Седрик. Загаси свещта и накарай Алек да седи тихо. В противен случай и двамата ще умрете.
Чандра тръгна към пътеката, но Оуен я сграбчи за ръката и заклати глава.
— Трябва да отида. — Тя видя отрицателния му отговор. След това момчето се опита да я дръпне към вратата на колибата. — Пусни ме. — Той отказа и Чандра стисна зъби. Тя сви юмрук и замаха с ръка; Оуен падна на земята. — Съжалява, Оуен, но ти не ми остави друг избор. — С тези думи тя повдигна полата си и тръгна бързо по пътеката.
Седрик чакаше до поваления бор и беснееше. По дяволите! Кога най-после щеше да се съмне?
Той беше прекарал половината нощ в гората, понеже беше изгубил Чандра малко след като тя бе навлязла навътре. Цялото му проследяване се беше оказало пълен провал още от самото начало. Първо той я бе последвал в северната кула, но тя някак си беше изчезнала. Нямаше представа къде беше отишла, след като се бе промъкнала през външната врата — може би имаше някакъв таен проход? — но възнамеряваше да разбере това — по-късно.