— Моля за извинение, сър — каза сър Джон. — Не исках да ви обидя. Думите ми, изречени толкова необмислено, бяха казани само защото от изражението на чичо й съдя, че той не ви вярва.
Алек се вгледа отново в Седрик.
— Да — съгласи се той. — Чичо й изобщо не е доволен. — Увери се, че той няма да ни последва, когато излезем от замъка.
— Бъди сигурен, че няма да го направи — обеща сър Джон.
Алек забеляза, че рицарят се затвори в себе си, и съжали, че го бе срязал толкова остро. Обикновено приемаше добронамерените шеги, като се смееше на себе си също толкова високо, колкото се смееха и останалите, особено когато шегата беше свързана с мъжествеността му. Но по някаква странна причина той не можеше да приеме никакво предизвикателство, отнасящо се до намеренията му към лейди Лохли. Независимо от причината, той не можеше да отрече, че бе започнал да се държи като защитник на повереницата си.
Докато двамата англичани се приближаваха към тях, Чандра чу Седрик да казва:
— Казвам ти, те заговорничат.
Тя затвори очи и пое дълбоко дъх. С издишването част от гнева й също я напусна.
— Въобразяваш си. А сега иди да се погрижиш за конете. — Чичо й се отдалечи към вратата на конюшнята.
— Добро утро, милейди — поздрави я Алек, който се беше приближил откъм гърба й. — Готова ли сте за езда?
Вниманието на Чандра беше насочено към чичо й и думите на Алек я изненадаха и тя се обърна рязко. Видът на сините му очи я омагьоса и тя не можа да направи нищо, освен да го гледа втренчено. Очите му притежаваха сила, на която не можеше да устои, и докато го гледаше, си помисли, че може да направи всичко, което той поиска от нея — абсолютно всичко. Съзнанието й беше отвлечено от мърморенето на Седрик и тъй като не бе имала достатъчно време да подсили сетивата си, сега женският й интерес нарасна. По загорялото лице на Алек се изписа широка усмивка.
Чандра премигна. Тя знаеше, че трябва да отговори на поздрава му.
— След малко — каза тя. — Ще тръгнем веднага щом конете бъдат готови.
— Отлично — отвърна Алек, който сякаш не бе забелязал реакцията й. — Горя от нетърпение да разбера какво ни очаква. Може би тази разходка ще ме убеди, че има нещо, което си струва да бъде видяно в тази пустош. От това, което видях досега, ми е трудно да разбера защо вие шотландците браните толкова ожесточено земите си.
Чандра бързо възвърна самообладанието си. Този човек демонстрираше превъзходството си, както просяк би се перчил с палто със златна везба. Тя се зачуди дали някой изобщо го беше учил на най-елементарни обноски. Чандра се вгледа внимателно в англичанина и реши, че някой без съмнение бе опитал, но като се имаше предвид какъв е ученикът, учителят е бил обречен на провал. При това безславно. Мислено тя нарече Алек клоун, но тъй като не беше забравила защо бе поискала той да я придружи, му се усмихна възможно най-любезно.
— Тъй като вие англичаните смятате, че тук няма нищо ценно, на мен също ми е трудно да разбера защо постоянно нахлувате в земите ни. Очевидно тук трябва да има нещо ценно, защото в противен случай вие щяхте да си останете завинаги от вашата страна на границата.
Алек се втренчи за миг в нея само за да открие, че не може да опровергае логиката й. Той се разсмя високо.
— Примирие, милейди. Денят е твърде хубав, за да го разваляме с разговори за политическите интриги на отдавна починали крале. Така няма да разрешим нищо. Въпреки че нашите страни продължават да воюват, нека помежду ни има мир.
— Да, денят е твърде хубав. — Усмивката й се разшири, защото тя знаеше, че го е надиграла. — Тъй като и двамата осъзнаваме стойността му и искаме да му се насладим, ще приема примирието.
— Значи имаме примирие. — Той се огледа. — Братовчед ви оправи ли се?
— Той се чувства много по-добре, но аз му наредих да си почива — каза Чандра, уверена, че Девин я наблюдава от прозореца си. — Отново искам да ви благодаря за навременната намеса.
— Радвам се, че успях да помогна. И ви благодаря за вашата намеса — отвърна Алек.
Погледът й се спря на влажната му коса. Гъстите гарвановочерни къдрици блестяха на слънчевата светлина като излъскан ебонит.
— Значи банята на милорд е била задоволителна?
— Много по-приятна от първата — отвърна той, спомняйки си за това преживяване.
С първите слънчеви лъчи на вратата му се почука и Алек я отвори, за да види Ангус застанал от едната й страна. Мъжът влезе в стаята с две стъкленици под мишница, а трима други мъже вкараха голяма вана в стаята.