— Предполагам, че ще избягат от бойното поле.
— Точно така. Чувствайки се неудобно, че не са останали на позициите си, те са нарекли народа ви див и варварски. Признавам, че и аз съм казвал същото. Моите думи обаче се дължаха не на личния ми опит, а на слуховете. Не беше правилно от моя страна да ги повтарям, без преди това сам да съм разбрал каква е истината.
— Да, така е. Предполагам, че в някои отношения сме напълно еднакви. Досега не бях срещала сак… — англичанин — поправи се тя, — но и аз съм злословила по адрес на вашите сънародници, съдейки само по онова, което са ми казвали.
Алек повдигна въпросително вежди.
— Ще бъдете ли така любезна да споделите с мен някои от определенията си?
— Мисля, че не — отвърна тя, втренчила поглед в обувките си. — Аз съм дама от знатен произход и предводителка на клана си. Няма да бъде учтиво да повтарям на висок глас такива неща.
Дълбокият смях на настойника й изпълни тишината.
— Но предполагам, че все още сте готова да ги използвате тихо, нали?
— Може би — отвърна Чандра и вдигна очи към него. — Но само когато бъда предизвикана. — Алек млъкна и двамата продължиха да се разхождат мълчаливо. — Трябва да разберете, че шотландците обикновено са щедри, грижовни и приятелски настроени хора — каза тя. — Но като се има предвид общата история на нашите страни, ние сме по природа подозрителни към англичаните. — Тя спря и го погледна. — Искам да запазя мира между нас. Аз съм водачка на клана и членовете му ще изпълнят нарежданията ми. Но трябва да знаете, че има и хора, които няма да бъдат съгласни с мен.
— Чичо ви — заяви Алек и тя кимна. — Омразата му към англичаните е очевидна. Съмнявам се, че някога ще промени отношението си.
— Той смята, че на клановете трябва да бъде позволено самоуправление. Самото споменаване на Джеймс или короната го вбесява. Затова и той реагира така на присъствието ви тук — затова и защото сте англичани.
— Каква е била позицията на баща ви по този въпрос? — попита той с истински интерес. Алек вече бе научил нещо за историята на клана Морган от писмото на Джеймс и сега искаше да чуе версията на Чандра. Ако имаше късмет, разказът й може би щеше да му даде някаква представа какво го очакваше както от нейна страна, така и от страна на войнствения Седрик. — И той ли споделяше мнението на чичо ви?
— Преди много години, когато бил още млад, той мислил по същия начин. Но с годините мнението му бавно се променило. Омръзнали му постоянните войни, унищоженията, но най-вече от всичко загубата на човешки живот. Както знаете, когато планинците не се биеха с англичаните, се биеха със собствения си крал, а когато и това им омръзнеше, тръгваха да се бият помежду си. Постоянните кланета бяха омръзнали на баща ми и той искаше мир. Когато предводителите на клановете бяха пленени в Мул, той беше измежду онези, които бяха хвърлени в затвора. След почти една година той беше измежду първите пуснати на свобода, след като се бе заклел във вярност на Джеймс. Ако Джеймс знаеше за истинските чувства на баща ми — че той не искаше нищо друго, освен да сложи край на безкрайните междуособици — баща ми може би щеше да бъде освободен още при пленяването му. След завръщането му всичко изглеждаше наред, а мнозинството от старейшините на клана подкрепиха решението му. След това, едва шест месеца след завръщането си, той почина.
На Алек не му убягнаха лекото заекване и сълзите в очите на Чандра. Очевидно тя все още тъгуваше за смъртта на баща си. Странното беше, че сърцето го заболя, когато осъзна това. Ръката му хвана нейната, дългите му пръсти я стиснаха нежно и той каза:
— Натъжавам се от това, че сте преживели такава голяма загуба. Родителите ми си отидоха от този живот един след друг. Те винаги ще ми липсват, но огромната печал, която изпитах в началото, вече не е толкова непоносима. Времето ще успокои тежестта в сърцето ви. Знам го от личен опит.
— Значи вече нямате семейство, така ли?
— Нямам — отвърна той. — Аз съм единствено дете и нямам други роднини. — Вятърът раздвижи повърхността на езерото и развя косата на Чандра пред лицето й. Алек вдигна ръка, отмести косата от очите й и й се усмихна нежно.
— Не се тревожи, момиченце. Един ден сърцето ти отново ще бъде изпълнено с радост. Обещавам ти.
Очите им се срещнаха и Чандра неволно изпита някаква близост с този човек. Първоначално загрижеността му я бе изненадала; след това, когато бе осъзнала, че е непресторена, тя се почувства спокойна. Бяха врагове, но еднаквата загуба, която и двамата бяха понесли, сега ги свързваше. Малцина можеха да разберат подобна връзка, освен ако не бяха еднакви по душа, както бяха Чандра и Алек.