— От опит знам, че онова, което казвате, е вярно. И въпреки това този път ми се струва, че е много по-зле от първия.
— Значи майка ви също е починала? — попита той, макар да бе уверен, че е така, защото в противен случай вече трябваше да се е запознал с майка й.
— Да — прошепна Чандра. — Тя умря, когато бях на четири години. Не си спомням много за нея, освен че говореше тихо и косата й беше същата като моята. Онова, което най-добре си спомням, е смехът й, винаги лек и весел. Баща ми казваше, че съм точно копие на майка си. Това беше толкова отдавна, че дори не си спомням лицето й. Тя почина по време на раждане… брат ми беше мъртвороден.
— И вие съвсем естествено сте се привързали към баща си — заяви Алек.
— Да. С него бяхме много близки.
— Смъртта му… той болен ли беше? — попита Монтбърн, като си мислеше, че ако тя говори за баща си, това може би ще прогони част от тъгата й.
— Не. Имаше желязно здраве. Затова и не мога да приема, че вече го няма. Никога през живота си не беше боледувал. — Тя се втренчи някъде в пространството над езерото и си спомни за този ден, сякаш бе едва вчера. — Току-що бе обядвал и двамата с него се изчаквахме по стълбите към стаята му. Близо до площадката му се зави свят и той се хвана за стената, за да не падне. Няколко души ми помогнаха да го сложим в леглото му и той се оплака, че устата му била суха, а стомахът му горял. Жаждата му беше непоносима и не можеше да бъде утолена. След това му стана много лошо и той започна да проклина месото, което бе ял. Малко след това започна да говори несвързано. Започнаха да му се привиждат разни неща, настояваше, че майка ми била в стаята, казваше й, че скоро щял да отиде при нея. Час по-късно заспа дълбоко и към полунощ почина.
Алек се намръщи.
— Някой друг разболя ли се?
Чандра насочи вниманието си към настойника си.
— Неколцина, но не толкова зле, колкото баща ми. Всички оцеляха.
— А чичо ви?
— Той също се разболя, но отравянето не го засегна зле. Защо питате?
Алек си помисли, че тя бе използвала точната дума — отравяне. Само че то не се дължеше на заразено парче месо, престояло твърде дълго. Симптомите му бяха познати и той реши, че става дума за беладона. В Англия това растение се намираше из горите и запустелите земи, въпреки че някога го бяха отглеждали в градини. Имаше случаи, в които деца умираха, след като бяха изяли само три от плодовете му; възрастни биваха натровени от месото на птици и зайци, които се бяха хранили с растението. Възможно беше храната да е била от такова животно, но защо тогава само бащата на Чандра бе умрял, а всички останали се бяха възстановили?
— Просто бях любопитен — отвърна той, без да издава какво си мислеше. — Вие очаквахте ли да бъдете посочена за негова наследница? Не е ли обичайно титлата да бъде предавана на мъж?
— Нашите закони при избора на наследник се основават на келтските наследствени закони. Баща ми нямаше мъжки наследници. — Тя забеляза, че Алек е объркан. — Ако сте си мислили за Девин или Седрик, грешите. Ние не сме толкова близки роднини и използваме името Морган само за да избягваме объркването. Девин ми е трети братовчед, а чичо ми е полубрат на баща ми. Те нямат един и същ прадядо, дядо или баща. Малко след смъртта на дядо ми, баба ми се омъжила повторно. Седрик е син от втория й брак — разликата във възрастта между него и баща ми беше почти двайсет години — и той няма право върху титлата, тъй като не е пряк мъжки наследник. Всеки от прадедите ми, от прапрадядо ми до баща ми е имал само по едно дете — всичките са били момчета, с изключение на мен. Според келтския наследствен закон, всеки мъж, който притежава необходимата сила, възраст и характер и който има прадядо, който някога е бил предводител, може да предяви претенции към титлата. В този случай никой, освен мен не можеше да предяви такива претенции.
Алек се разсмя.
— Но вие не сте мъж.
Чандра усети, че се изчервява, и отвърна поглед.
— Не, не съм. Ако брат ми бе оцелял, той щеше да бъде единственият законен наследник, но възрастта му нямаше да бъде достатъчна. Пък и всичко това няма никакво значение. По право предводителят на клана може сам да избере приемника си и моят баща направи точно това. Старейшините на клана и Джеймс приеха избора му. — Тя отново го погледна в очите. — Но, изглежда, че нашият крал има съмнения в правотата на решението си. Сега той иска да ме върже със съпруг. Да не би да мисли, че съм твърде слаба, за да спазя клетвата, която му е дал баща ми?