Те стигнаха до конете си и Алек й хвърли юздите на кобилата й. Гневът изгаряше Чандра, но тя мъдро си замълча. Знаеше, че този ден ще завърши катастрофално, и точно това бе станало. Когато се качиха на седлата, графът я огледа строго и продължително.
— По заповед на краля ни трябва да изпълня задълженията си — каза той. — Същото важи и за вас. Обещах да ви намеря добър съпруг и ще го направя. Но бъдете сигурна, Чандра Морган, че до края на месеца вие ще бъдете омъжена. Няма да избягате от съдбата си. Ясно ли е?
Тя стисна зъби и огледа лицето му. След това отметна непокорно глава и пришпори коня си в галоп към подножието на хълма и тясната пътека, която водеше към него. Докато копитата удряха по земята, в главата й се въртеше припевът на старата легенда:
„Птиченце, птиченце, бягай, за да не промени крилатият ловец съдбата ти. Птиченце, птиченце, бягай, лети нависоко в небесата…“
Със сълзи в очите си помисли, че ако беше просто птичка, щеше да отлети някъде далеч, далеч, където щеше да бъде в безопасност.
Чандра премигна и насочи кобилата си към върха на хълма, а след това я подкара в галоп към замъка. Изобщо не я интересуваше дали саксонецът е изостанал, или се е изгубил някъде. Той не разбираше от какво има нужда тя и можеше да върви по дяволите заедно със съжалението си! Вперила поглед в замъка в далечината, чу звука от копитата на жребеца на настойника си, който я приближаваше. За да се освободи от присъствието му, подкара кобилата си още по-бързо.
Внезапно вдигна очи към небето. Там, високо над замъка Морган, кръжеше ястребът и неуморно търсеше плячката си.
„Няма да избягаш от съдбата си“.
Глава 6
От мястото си начело на масата в голямата зала Алек оглеждаше множеството от мъже, които бяха започнали да се стичат в замъка Лохли преди почти една седмица. Броят им надвишаваше поне с три дузини броя от списъка на Чандра и той беше благодарен, че го е намалил наполовина. Докато ги оглеждаше, се питаше дали между тях имаше дори един, който отговаря на изискванията на Джеймс. Досега бе разговарял с почти сто души и нито един от тях не бе издържал изпита.
Въздъхна, защото знаеше, че отново трябва да се заеме със задачата си, но тя му костваше все повече усилия. Към края на първия ден вече се бе уморил да слуша как тези шотландски петли хвалят качествата си; според Алек нито една от хвалбите им не беше основателна. Въпреки това всеки от тях бе настоявал, че той е най-подходящият съпруг за лейди Лохли. Нито един от тях обаче не му се струваше подходящ за нея, тъй като те или бяха твърде слаби, или твърде властни; твърде стиснати или с твърде широки пръсти; с твърде груби обноски или твърде превзети. За Алек всички те не отговаряха на условията. Скоро му бе станало ясно, че нито един от кандидатите не беше верен на Джеймс. Когато умножеше дългата редица чакащи кандидати по шест дни, Алек разбираше защо беше в такова лошо настроение.
Всички пристигнали кандидати бяха записани в нов списък. Докато го разглеждаше, Алек видя, че вече е проверил сто от общо сто и четирийсетте кандидати за ръката на Чандра. Още един такъв ден и той сигурно щеше да полудее.
— Въведете следващия, сър Джон.
Докато чакаше, Алек барабанеше несъзнателно с пръсти по масата. Рицарят въведе в стаята един едър мъж с медночервена коса. Алек огледа внимателно кандидата. Изпод наметалото му се показваха два дебели крака, покрити с нещо, изработено от червена козина. Когато се вгледа по-внимателно, Монтбърн забеляза, че това бяха космите на мъжа. Дебелите, гъсти косми покриваха дори капачките на коленете му.
Алек си представи стройните крака на Чандра, преплетени с тези, и перото в ръката му незабавно постави един Х до името на кандидата. Осъзнал какво бе направил, Алек веднага изтри бележката, като си напомни, че трябва да прояви обективност. Мъжът застана пред него.
— Гавин Макелрой от клана Елрой — представи се той и седна в стола срещу Алек. След това се наведе напред и сложи лакти върху масата. — Най-добре ще е и за двама ни да се захванем веднага със същността на нещата. Цялото това чакане направо ме побърка.
Алек отвори уста с намерението да се представи и да започне да задава въпросите си, но мъжът продължи да дърдори. Монтбърн се втренчи в лицето на Макелрой и най-вече в огромната брадавица в ъгъла на носа му. Отвратителната гледка го дразнеше и ръката му стисна перото толкова силно, че едва не го пречупи на две, докато той с усилие се въздържаше да не сложи нова бележка върху пергамента.