— Познавах баща й — казваше кандидатът. — Той беше добър човек, но накрая бе станал твърде слаб. Момичето има нужда от силна ръка, която да направлява и нея, и клана Морган. Тази ръка — той вдигна дебелия си юмрук пред лицето на Алек — е тази. Тя може да се справи с тази задача. Тя върти меча със силата на десет мъже. Никой няма да нахлуе в това място и да остане жив. Да, с мен като неин защитник кланът ще възвърне някогашното си могъщество.
— Говорите за власт и защита, Макелрой — каза Алек. — Смятате ли да използваш меча си само в името на краля ни?
Макелрой повдигна вежди.
— Джеймс? Ха! Той искаше английския трон и за да го получи, изигра една мръсна игра и се подмазваше на онези копелета на север. Той изостави своята страна и своя народ. Той е слабак, който си пада по млади момчета. Той е обратен, не е никакъв мъж. Не му дължа нищо. Никой истински планинец не му дължи нищо.
За разлика от повечето кандидати, този не си мереше думите. Изобщо не се интересуваше дали те не обиждаха събеседника му. Алек започна да проявява интерес към възгледите на Макелрой.
— Много сте прям, сър. Съвсем откровен. Кажете ми, винаги ли сте изпитвали същите чувства към Джеймс?
— Всички знаят, че е така. Неговите закони и законите на кралството са безполезни в Шотландия. Законите на клановете ни са стари колкото самите кланове. За да оцелеем, ние трябва да се придържаме към тях. Готови сме да се борим до смърт, за да запазим онова, което си е наше.
Този човек определено беше противник на короната. Алек се загледа в него.
— Мнозина ли мислят като вас?
— Да, до една или друга степен всички присъстващи тук споделят мнението ми. Малцината останали се навеждат според вятъра — веднъж насам, следващия път нататък. Те нямат смелост да заемат твърда позиция. — Той се облегна назад в стола си. — Да, с мен за съпруг земите на лейди Лохли ще бъдат в безопасност.
Алек започваше да изпитва все по-силни съмнения. Вниманието му бе привлечено от жената, която тъкмо бе влязла в стаята. Дългата й огненочервена коса се спукаше по гърба и се полюшваше леко срещу извивката на стройните й бедра. Беше обута в ботуши от еленова кожа и облечена в дрехи с цветовете на клана Морган.
— А какви са намеренията ви спрямо лейди Лохли? — попита Алек, без да сваля очи от Чандра.
— Ами, естествено ще й направя дете, ще имаме много синове — все войни — които да продължат борбата. Макелрой се наведе отново напред. — Момичето е доста костеливо. Ще бъде много приятно да лежа с нея през дългите студени нощи на следващата зима. Смятам най-много един час след сватбата да спя с нея. — Той се изсмя. — Няма смисъл да забавям удоволствието. Кой знае? Може би семето ми ще намери целта си и ще имам син още след първата ни брачна нощ.
Под натиска на пръстите на Алек перото внезапно се разчупи на няколко парчета.
— Вие ме осветлихте за много неща, сър, и аз ви благодаря за това. Можете да си вървите. Когато направя избора си, всички ще бъдете информирани.
Планинецът кимна бързо, стана и тръгна към групата, която бе заобиколила лейди Лохли. Тя поздравяваше кандидатите, които едва днес виждаше за първи път, като се усмихваше широко и подаваше ръка на всеки. Алек я огледа внимателно.
— Не върви добре, нали? — наведе се сър Джон до ухото на графа.
— Не, не върви. — Той взе остатъците от перото, натопи върха му в мастилницата и задраска името на Макелрой от списъка. Алек чу смеха на Чандра и вниманието му отново бе привлечено към нея. — За момиче, което твърди, че няма да бъде принудено да се омъжи, тя се държи доста спокойно. Особено след като се намира сред кандидатите за ръката й. — Той се вгледа още по-внимателно в нея. — Сър Джон, кажете на лейди Лохли, че желая да говоря насаме с нея. Ще я чакам в стаята й.
С тези думи Алек стана от масата и тръгна към стълбите, като мачкаше с ботушите си пръснатите по земята ароматни билкови треви. Сладката миризма на билките изпълваше ноздрите му, но граф Монтбърн не я забелязваше. Той беше твърде зает да овладява гнева си.
— Какво мислиш, че иска? — попита Девин, докато следваше Чандра по стълбите.
— Може би всички тези разговори са му омръзнали и той иска да ме информира, че напуска замъка ми и се връща в Англия.
— Наистина ли вярваш в това?
— Моля се да е така. — Бяха стигнали до вратата на стаята й и Чандра се обърна към братовчед си. Без да знае защо, тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата; след това ръката й погали мястото, на което го бе целунала. — Чакай ме тук — прошепна тя. — Той ми нареди да отида сама.