Бурята връхлетя Чандра и опитните устни на графа се впиха в нейните — първо грубо и сърдито, след това леко и нежно — и Чандра остана като вцепенена от силата на мъжествеността му. Езикът му премина бариерата на устните й и започна леко да навлиза в устата й и да се отдръпва. Чандра усети как й се завива свят. Тя впи пръсти в кожената дреха на настойника си и се вкопчи в него, защото се уплаши да не бъде отнесена. Но къде?
Уплашена от всички тези нови емоции, които я изпълваха, тя се бореше да възвърне самообладанието си. Неговата интимност не беше проява на любов или нежност, а трябваше да бъде наказание за нейното неподчинение. С целувката си Монтбърн я наказваше за това, че отново го беше измамила. Чандра гореше, сякаш тялото й се бе подпалило. Той я бе нарекъл вещица и тя си представяше жена, вързана на кладата, край която се надигат пламъците. Настойникът й имаше властта да я унищожи. Изстена слабо в устата му.
Слабият звук отекна някъде в мозъка на Алек. Устните му се плъзнаха по меката извивка на бузата й, спряха да си поиграят с ухото й, а ръката му се плъзна по цялата дължина на гърба й.
— Ти не страдаш повече от мен — прошепна той, когато ръката му намери твърдия й, закръглен задник. Той разтвори пръсти и я притисна още по-силно към себе си. — Това е моята агония, мъниче. И има само един начин да успокоя болката. Твърде жалко, че не можеш да имаш любовник преди сватбата. Хубаво щеше да бъде, ако можеше поне веднъж да се насладиш на онова, което се споделя между съпруг и съпруга. Бих могъл да ти покажа какво е екстаз, а ти би могла да ми дадеш лекарството, което търся.
Първоначално Чандра бе удивена от думите му, но след това се ядоса.
— Ти… ти… — заекна тя.
Алек се ухили. Единият му пръст падна върху устните й и я накара да млъкне.
— Въпреки че Макелрой не заслужава такъв подарък, ти трябва да бъдеш дадена девствена на съпруга си — каза той и забеляза как очите й се отварят по-широко.
— Разбира се, има и други начини да изживеем наслада, а той едва ли е толкова умен, че да се сети. — Ръката му отново се размърда. Пръстите му погалиха тила й, а палецът му докосна брадичката й. — Какво ще кажеш, мъниче? Да потърсим ли забраненото?
Втренчена в него, Чандра осъзна, че той й се подиграва и я предизвиква, докато вътрешно й се присмива.
— Английско копеле — каза тя през зъби. — Ти говориш с езика на змия. Само защото съм жена, не означава, че съм наивна като Ева.
Алек повдигна вежди.
— Първо ме излъга, а сега ме обиждаш — каза той. — Виждам, че не си научила урока си. Уви, ще трябва да те целуна отново.
— Не! — изпищя Чандра. Думата едва бе излязла от устата й, когато вратата на стаята се отвори толкова рязко, че се блъсна в стената. Звукът привлече вниманието на Алек и той се напрегна.
В рамката на отворената врата стояха Девин и Седрик, а зад тях се виждаха още една дузина мъже.
— Подло копеле — каза Седрик, като гледаше графа със стоманено студен поглед. — Да не искаш да я съсипеш, преди да се омъжила?
Алек знаеше, че положението му е критично. С едната си ръка държеше лицето на Чандра, другата беше притисната към извивката на бедрата й, а цялото тяло на момичето бе плътно притиснато до неговото. И за това си беше виновен само той.
— Тя все още е чиста — каза той с надеждата да успокои гнева на чичо й. — Тук не се е случило нищо. Това е истината.
Седрик изруга и във въздуха се чу свистенето на стомана. Седрик тръгна към англичанина с изваден меч и изръмжа:
— Приготви се да умреш, саксонецо.
Алек сграбчи ръката на Чандра, блъсна я настрани, отстъпи от масата и бутна момичето зад себе си.
— Стой там — нареди й той, докато вадеше меча си от ножницата. — Не се пречкай. — След това се обърна към чичо й: — Искаш да се биеш без причина, планинецо. Не съм я докоснал с пръст.
— Аз видях нещо друго, саксонецо.
— Спрете! — заповяда им Чандра и излезе пред тях, за да им попречи. Уплашен за живота на братовчедка си, Девин скочи напред, за да я защити. Сякаш времето започна да тече по-бавно и Чандра видя как мечът на настойника й пронизва братовчед й. — Девин! — изкрещя тя, сякаш животът напускаше нейното тяло.
Викът й отекна в стаята и Девин протегна ръка към Чандра.
— Братовчедке? — Той се олюля и на лицето му се изписа недоверие. Изражението бързо се промени — първо на тъга, а след това на примирение. — Не тъгувай, Чандра. Така е по-лесно — заяви той и ръката му се вкопчи в нейната.
Чандра едва я бе хванала, когато братовчед й изцъкли очи и падна на пода.
— Света Богородице, не! — извика тя и коленичи до тялото му. Треперещите й пръсти погалиха лицето на Девин. За секунда тя си спомни всички мигове, които двамата бяха споделили, всяка нежна усмивка, с която я бе дарявал той, всяко нежно докосване на ръката му, включително и последното. — Защо, Девин? Защо?