— Така е — потвърди графът и най-накрая стъпи на равна земя. В погледа му се четеше благодарност към рицаря, който толкова бързо бе успял да прецени ситуацията и да реагира. — Тръгваме за Англия, сър Джон. Изкарай ги навън, за да приготвят конете ни.
Чандра слушаше разговора им неподвижно. Бе разбрала, че е безполезно да се съпротивлява, и не искаше още някой от клана й да бъде убит. Джеймс щеше да се погрижи копелето да бъде наказано и тя се молеше кралят да го обезглави.
— Сега можеш да ме пуснеш — каза тя и се опита да се отблъсне с ръце от него.
— Не още, мъниче. Не и преди да сме излезли от замъка.
Уплашени, че водачката им може да бъде наранена или убита, членовете на клана, които се намираха в залата, свалиха оръжията си както им беше наредено. Същото направиха и кандидатите за ръката на Чандра. След това всички излязоха от вратата и тръгнаха към конюшните. Конете на англичаните бяха оседлани и в дисагите на всяко седло бяха сложени по малко провизии. Когато жребецът на Алек бе изведен, той стисна по-здраво Чандра за кръста. Без да прибира меча си, той стъпи на стремето. Мускулите на крака му се напрегнаха под тежестта на момичето, но той успя да се метне на седлото заедно с нея и я сложи пред себе си. Взел в ръце юздите, Монтбърн отново опря върха на меча си в гърдите й.
— За безопасност — измърмори той. Когато войниците му се качиха на седлата си, той извика: — Отворете вратите!
Желязната решетка на входа на втората защитна стена бавно се вдигна, а след нея и решетката на първата стена. Докато минаваше през първата врата, Алек огледа стените около себе си. Голям брой войни на клана стояха по стените, но нито един от тях не се помръдваше. Всички бяха невъоръжени. Групата мина през втората врата и конете бяха подкарани в пълен галоп на юг към Англия.
На половината път надолу по хълма зад тях се чу шотландският боен вик. Звукът накара Алек да спре коня си и да погледне назад. Кланът се бе изсипал през вратата и преследваше бегълците. Подобно на придошла река, шотландските бойци се спускаха надолу по хълма, всеки грабнал каквото оръжие му бе попаднало под ръка.
— По дяволите — каза Алек на рицаря. — Беше твърде лесно, нали?
Дивият смях на Чандра изкънтя във въздуха и Алек се зачуди дали момичето не беше полудяло. Той я дръпна към себе си и пришпори жребеца си в галоп. Англичаните продължиха да яздят надолу по хълма, след това изкачиха някакъв друг хълм, преследвани от клана Морган. Около тях започнаха да се сипят стрели, но, за щастие, никой не беше улучен. Алек си мислеше, че преследващите никога няма да се уморят. Вперил поглед в неравния терен пред себе си, той отказваше да се обърне, за да види дали някой от тях не тичаше гол.
Виковете продължиха да ги преследват и на следващия хълм, и на по-следващия. Когато Алек и войниците му стигнаха на хребета, той погледна напред и напрежението му изчезна. Сто от най-добрите войници на Джеймс яздеха срещу него. Малката група се понесе в галоп към тях и най-накрая останалите без дъх коне стигнаха до приятелските редици.
Алек спря жребеца си и се обърна, за да погледне назад. Кланът Морган се бе събрал на отсрещния хълм и виковете им ехтяха във въздуха. Студени тръпки полазиха по гърба на Алек. Той се увери мислено, че вече са в безопасност. Лудостта беше свършила.
— Пусни ме — каза Чандра и се опита да слезе от седлото. — Нали се измъкнахте.
Алек втренчи сините си очи в нея.
— Не мисля така, милейди. Още не сме напуснали Шотландия. Страхувам се, че ще трябва да дойдете с нас в Англия.
„Остри нокти, насочени в млада гръд, побързай, побързай, за да не те отнесе далеч, в чуждо гнездо“.
Легендата се бе сбъднала! Цялата. Тя изстена, главата й се отпусна върху рамото на Алек и Чандра се загледа в далечината.
— Чандра? — Когато не получи отговор, по лицето му се изписа загриженост. — Мъниче. — Той оправи разрешената й коса. Тя отново не му отговори. Алек затвори очи и си пое дълбоко дъх. — Прости ми — прошепна той, но не беше сигурен дали тя го е чула. Той я придърпа по-близо до себе си и подкара коня си напред. — Да тръгваме — нареди той на сър Джон.
— А момичето?
— Тя идва с нас.
Алек обърна коня си на юг. Рицарят и войниците го последваха.
Групата продължи да напредва на юг. Слънцето слезе ниско и се скри зад хоризонта. Настъпи тъмнина, но Алек не искаше да спре. Той не можеше да спре да мисли за Чандра и братовчед й и се проклинаше мислено, докато душата му не бе разкъсана на парчета. В гнева си се бе опитал да накаже красавицата, която държеше в ръцете си. Бе успял; всъщност, вероятно я бе унищожил. А заедно с нея и себе си.