— Всичко свърши, мъниче — каза Алек, като се приближаваше бавно към нея. Той бе забелязал откритото пространство зад момичето и се страхуваше, че тя може да се хвърли от стената. — Ела да отидем в залата, където ни очаква храна и вино. След това ще приготвят гореща вана, която ще успокои схващането от дългата езда. Една нощ дълъг сън в меко, топло легло и утре ще се почувстваш много по-добре. — Той се приближи още малко. — Утре сър Джон и хората му ще тръгнат на юг, за да докладват на краля. Те ще му занесат писмо от мен, в което ще му обясня какво се е случило. Докато кралят ни не изпрати отговор, ти ще останеш в замъка Монтбърн като моя гостенка. — Той протегна ръка и дългите му пръсти я хванаха нежно. — Ела, скъпа, не се страхувай. Никой няма да те нарани. Обещавам ти.
Докато Алек говореше, Чандра го изучаваше внимателно. Там, където го бе ритнала, се оформяше синина, в русата му коса се виждаха късчета слама, а гърдите и бузите му бяха покрити с прах. На слабата светлина очите му излъчваха непресторена искреност; палецът му я погали леко по ръката. След това тя си спомни лицето на Девин в последните секунди от живота му.
— Ела, скъпа — повтори Алек.
Докато се преструваше, че изпълнява нареждането му, тя си мислеше за братовчед си. Чандра пристъпи бавно напред с наведена глава; след това, с бързината на светкавица, ръката й се стрелна към камата.
Алек със закъснение забеляза оръжието. „Тя е малка, но бърза“. Думите на сър Джон изплуваха в съзнанието му, докато той гледаше острието, намиращо се на няколко сантиметра пред сърцето му.
— Ти уби братовчед ми, саксонецо. Затова и ти също трябва да умреш.
В широко отворените й очи се четяха гняв, страх и тревога. Ръката й трепереше от дивите чувства, които я изпълваха. Алек беше уверен, че не е способна да убие, когото и да било, дори и убиеца на братовчед си.
— Ако отмъщението за смъртта на Девин ще намали болката ти, можеш да прободеш сърцето ми. Но знай едно. Аз не исках да нараня братовчед ти, а исках само да се защитя от чичо ти. Ти сама видя как Девин се хвърли помежду ни. Не можех да реагирам. Той го направи, за да защити теб, Чандра. Ако беше останала зад мен, както ти бях казал, братовчед ти щеше все още да е жив, а ти да си в Шотландия. Не съм аз човекът, който трябва да понесе бремето на вината. Но въпреки това ще я поема. — Той се приближи до нея толкова, че върхът на острието докосна кожата на елека му. — Хайде, потърси отмъщението.
„Не съм аз човекът, който трябва да понесе бремето на вината…“ Думите му продължиха да отекват в съзнанието й, докато тя се замая от повтарянето им. Това беше вярно. Ако не беше измамила настойника си — и то не един или два пъти, а цели три! — той нямаше да загуби самообладание и нямаше да се опита да я накаже, както бе направил. Ако не беше проявила неподчинение и не се беше втурнала напред между него и Седрик, Девин щеше още да бъде жив. Той бе загинал, защото се бе опитал да я защити.
Осъзнала, че носи също толкова голяма вина за смъртта на братовчед си, колкото и Алек, тя все пак се опитваше да го отрече. Прехвърлянето на отговорността върху настойника й успокояваше съвестта й и тя трябваше само да се отърве от човека, който бе убил Девин, за да се отърве и от угризенията. Треперещата й ръка натисна оръжието към дрехата, точно над сърцето на графа, и я сряза. Той не се помръдна. Докато се вглеждаше в лицето на Алек, погледът му оставаше вперен в очите й. Смелостта й се изпари. Камата падна от ръката й. Чандра се обърна и се хвърли назад.
„Смърт, сладка смърт, отнеси болката от сърцето ми!“ Тази мисъл премина през ума й, докато се опитваше да стигне до стената, но Алек успя да я хване преди още да беше стигнала до камъните около отвора.
— Не! — извика тя и се опита да се освободи от прегръдката на силните му ръце. — Пусни ме… остави ме да умра!
Когато не успя да се освободи, тя престана да се съпротивлява. Тъгата й сякаш я беше погълнала. Зави й се свят и тъмнината я обгърна.
Алек бързо я вдигна на ръце и я отнесе надолу по стълбите и през двора. Войниците го гледаха безмълвно и му правеха път.
— Приготви стаята й — нареди графът на Марлоу.
— Вече е готова, сър — отвърна слугата и се завтече да отвори вратите на голямата зала.
Алек мина през вратата, притиснал изпадналата в безсъзнание Чандра към гърдите си. Той я занесе до апартаментите на втория етаж, придружен от иконома си. Точно когато Алек стигна до вратата на стаята, намираща се до неговата, малко по-нататък по коридора се отвори друга врата и една леко облечена жена излезе от стаята си.