Реши, че това беше достатъчно, но когато написа писмото, текстът бе следният:
Сир,
С лейди Лохли се намираме в замъка Монтбърн. Сър Джон ще Ви осведоми подробно за пътуването и за случките, които наложиха да напуснем Шотландия.
Укори се мислено, че е страхливец. На вратата към стаята му се почука.
— Влез.
В стаята му влезе сър Джон.
— Искал си да ме видиш?
— Така е. — Алек капна малко восък от свещта върху пергамента и го запечата с пръстена с печата си. — Когато утре сутрин си тръгнете оттук, сър Джон, лейди Емори ще отпътува с вас. А това — той подаде писмото на рицаря — е за нашия владетел. Ако Джеймс има въпроси, а аз съм уверен, че ще има, моля те да му обясниш защо се е наложило да отпътуваме така внезапно от Шотландия.
Рицарят обърна писмото в ръката си.
— Момичето… какво смяташ да правиш с нея?
— Тя се разболя и това едва ли трябва да ни учудва. Ще я оставя тук, докато се възстанови. Едва тогава ще реша какво да правя с нея. Освен ако междувременно кралят не реши вместо мен. Той може да назначи някой друг за неин настойник — нещо, което ми се иска да беше направил още в началото. Ако беше така, може би нещата щяха да стоят по друг начин.
— Ако кралят поиска подробности, не трябва ли да знам как точно е загинал младежът?
Алек се поколеба, но след това отстъпи и разказа как двамата със Седрик са щели да се сбият, как Чандра се бе опитала да ги спре и как Девин, който се бе уплашил, че братовчедка му може да бъде наранена, се бе хвърлил между двамата, за да я защити.
— А защо шотландецът е бил толкова твърдо решен да те убие? Има ли още нещо, което трябва да знам… нещо, което Джеймс трябва да знае?
— Причината не е важна. Братовчед й е мъртъв и загина от моята ръка. Стана случайно и непреднамерено, но лейди Лохли не мисли така. Не мога да я виня. Омразата й към мен е разбираема.
— Това може би няма да те успокои кой знае колко, но трябва да знаеш, че момчето само е виновно за смъртта си. Ако не е скочило помежду ви, все още щеше да е живо.
— Да… може би. — Алек прокара пръсти през косата си. — Истината, сър Джон, е, че смъртта му бе причинена от невъздържаността ми. Нищо не може да ме извини. — Той забеляза въпросителния поглед на рицаря. — Не искам повече да мисля за това. Кажи на Джеймс, че ще бъда в Монтбърн и ще чакам вест от него. Иска ми се да можехме да се разделим при по-приятни обстоятелства. Ти служи добре на мен и на краля. Надявам се отново да се срещнем.
Сър Джон протегна ръка и Алек я пое.
— Надявам се всичко да свърши добре за вас, сър — каза рицарят. — Може би скоро ще се видим в двора.
— Съмнявам се, че в близко време ще бъда в двора. Поне нямам такова намерение, освен ако Джеймс не ми заповяда да се явя в Лондон. Не, тук в Монтбърн, ми е добре и смятам да си остана у дома. — Двамата се сбогуваха и рицарят тръгна към вратата. Той тъкмо посегна да я отвори, когато Алек го повика. — Сър Джон, погрижете се лейди Емори да не направи пътуването ви ужасно. Тя е в лошо настроение и доколкото я познавам, ще се опита да накара всички да страдат заради това.
— Благодаря за предупреждението. Ще се държа настрани от нея и ще предам думите ви на останалите.
Рицарят си тръгна и Алек се върна в стаята на Чандра. Уини седеше на стола, от който той бе станал малко по-рано.
— Аз ще остана при нея — прошепна той.
— По-добре щеше да бъде да си починете — отвърна тя, докато се надигаше от мястото си. — Но щом настоявате да останете с нея, няма да споря с вас. Ако имате нужда от мен, повикайте ме.
Алек наблюдаваше как жената излиза, след това седна на стола и се загледа в Чандра. В стаята цареше пълна тишина, която се нарушаваше само от дишането на двамата. Той принуди съзнанието си да не мисли за нищо и остана да седи неподвижно в продължение на часове. Малко преди зазоряване очите му се затвориха и Алек се унесе в сън.