Чандра се размърда. Бе сънувала сън, в който бе видяла замъка Лохли на някакъв отдалечен хълм, а над кулите му се виеше ястреб. След няколко кръга голямата птица отлетя. След това настъпи пълна тъмнина.
Тя се събуди бавно. Очите й се отвориха и челото й се сбърчи, когато се огледа. Обзе я объркване, тъй като не можеше да си спомни къде се намираше или как се бе озовала тук. До ушите й достигна звук от леко похъркване и тя обърна глава, за да види откъде идва то. На няколко метра от леглото й в един стол спеше настойникът й. Тя изведнъж си спомни какво се бе случило предишната вечер и се зачуди защо я беше спасил.
Чандра отново бе обзета от тревога. Цялото й същество искаше да отмъсти за смъртта на Девин — око за око. Бе се надявала, че като убие убиеца на братовчед си, ще успее да се отърве от част от чувството за вина и от болката. Но не й беше достигнала смелост. Изправена пред чувството за вина, породено от собствената й страхливост, тя се бе опитала да се хвърли от стената на замъка и така да сложи край на проклетото си съществуване, но настойникът й й бе попречил да намери търсеното спокойствие. И затова сега тя отново трябваше да изстрада тъгата си, чиято тежест висеше като огромен камък на шията й. Дали затова той я пазеше сега? За да не се опита отново да скочи, този път от някой прозорец, за да сложи край на нещастията си? Без съмнение той мислеше, че това не е подходящо наказание за нейното непокорство. Беше жесток човек, щом я караше да страда така.
А може би просто се страхуваше, че може отново да се опита да избяга. Въпреки болката, Чандра се закле никога вече да не действа толкова глупаво, колкото предишната вечер. Животът беше твърде ценен. Девин щеше да се разгневи, ако знаеше, че се е опитала да сложи край на живота си. Но да избяга от Монтбърн? Това вече беше напълно естествено. Ако й се удадеше възможност, щеше да направи точно това — да избяга!
Алек размърда глава и започна да се събужда. Той си пое дълбоко дъх, погледна момичето и видя, че тя още спи. Мускулите му бяха схванати. Стана и тихо се приближи до прозореца. Над хоризонта се издигаше розово сияние, което показваше, че скоро слънцето ще се появи. Малко по-късно мъгливото червено кълбо се показа над върховете на хълмовете в далечината. Алек остана да го наблюдава известно време. След това вниманието му бе привлечено от мъжки гласове в двора под стаята.
От конюшните излизаха оседлани коне. Един по един сър Джон и хората му се качиха на конете си. Един от войниците помогна на Фелисия да се качи на своя кон, докато товареха багажът й в една каруца. След няколко минути цялата група излезе от замъка и се отправи на юг към Лондон. Когато видя, че заминават, Алек почувства облекчение, най-вече защото се бе отървал от бившата си любовница. Той въздъхна и размърда глава, за да отпусне напрежението във врата си. Сега единственото нещо, за което трябваше да се тревожи, беше реакцията на Джеймс. Както и за състоянието на повереницата си.
Чандра го наблюдаваше през клепачите си. Очевидно той бе прекарал цялата нощ на този стол. Тя се надяваше, че не му е било много приятно. Алек въздъхна отново. Ръката му започна да масажира тила му и той се обърна към леглото; Чандра се престори, че спи.
Вратата към коридора се отвори и в стаята влезе една пълна жена, която бе преметнала през ръка дрехите на Чандра. Момичето забеляза, че дрехите й са чисти. Новодошлата спря до леглото и сложи сгънатите дрехи върху един нисък шкаф. Тя погледна към Чандра и отиде до прозореца. Алек и жената си прошепнаха нещо и той тръгна към някаква друга врата и изчезна зад нея.
— Можеш да спреш да се преструваш и да отвориш очи, скъпа — каза жената. — Мастър Алек отиде да си почине. Той настоя да остане с теб цялата нощ, но сега старата Уини ще ти прави компания. — Чандра не се помръдна. — О, я стига, момиче — скастри я Уини. — Да не мислиш, че като съм отгледала шест мои деца и след това съм наглеждала възпитанието на мастър Алек, не мога да позная, когато някой се преструва на заспал? Моите хлапета използваха този трик с надеждата, че ще се отърват от сутрешните си задължения, но никога не успяваха да ме излъжат. Разбира се, за онези, които се правеха, че не ме чуват — мързеливците искаха да се гушат под завивките цял ден — винаги имах бързо решение.
През леко отворените си клепачи Чандра видя как Уини се приближава към каната с вода, взема я и тръгва обратно към леглото. Осъзнавайки какво е намислила жената, Чандра се изправи полуседнала.