— Няма да посмееш… нали?
Широка усмивка огря лицето на Уини и каната смени посоката си.
— Това е нещо, което никога няма да узнаеш, но сега поне съм сигурна, че не си малоумна. — Тя наля водата в легена, поставен върху масичката за миене, потопи една кърпа в хладната течност и я изцеди. — Ето, избърши си очите.
Тя пусна кърпата и Чандра я взе.
— Много съм далеч от малоумието — повтори тя, като оглеждаше жената пред себе си.
— Това, милейди, е нещо, което ще видим.
Глава 8
Три дни по-късно Чандра крачеше из стаята си, която доброволно бе превърнала в свой затвор, и все още се чудеше какъв бе смисълът на думите на Уини.
— Малоумна, наистина — каза тя на четирите стени. При нормални обстоятелства подобно нещо може би щеше да бъде сметнато за необичайно, но в нейното положение тя вече не чуваше човешки глас, дори своя собствен.
Вярно, че липсата на контакти с обитателите на Монтбърн беше по нейна вина, тъй като въпреки постоянните настоявания на Алек, тя упорито отказваше да се храни с останалите или да се разходи с него из замъка. С изключение на слугите, които й носеха храната или приготвяха ваната й, тя не виждаше никого и трябваше сама да си измисля забавления. Дните бяха дълги и скучни за жена, която бе свикнала да води активен живот, и тя бързо започна да се изморява от уединението, което сама си беше наложила.
— Малоумна, наистина — повтори тя и се зачуди дали пък наистина не беше такава.
Чандра спря пред прозореца и погледна надолу. Искаше да се махне от това място, но изглежда нямаше никаква възможност за бягство. Стените бяха твърде високи, а стражите твърде многобройни. Никой не можеше да напусне замъка, ако господарят не му позволеше. Тя реши, че има само един начин да се махне оттам. Трябваше някак да убеди настойника си да я пусне. За да го направи, трябваше да говори с него.
Чандра се страхуваше от среща с Алек, защото се плашеше, че отвращението, което изпитваше към него, можеше да избие навън, ако не чрез думите й, то чрез погледа й, като така провали и последната й надежда за свобода. Но изглежда друга възможност не съществуваше. Тя трябваше да намери начин да овладее емоциите си, а след това с внимателно подбрани думи и действия да изложи искането си. Ако щастието й се усмихнеше, скоро щеше да бъде на път за Шотландия, към планините и земите на клана Морган, към хората, които обичаше и които копнееше да види. Представяше си колко много се притесняват те за нея и с какво нетърпение очакват нейното завръщане. Всички, с изключение на Девин. Мисълта за, братовчед й върна тъгата. Тя изруга мислено Алек и й се прииска да го беше убила, когато бе имала възможност.
Чандра не искаше да се разплаче и с усилие сдържа сълзите си. Знаеше, че това беше последната й надежда. Момичето бързо прецени височината на слънцето. Беше почти време за обяда, който се сервираше в единайсет часа. Тя отиде до умивалника и изми лицето си. След това се избърса, взе едно огледало и леко щипна бузите си, които бяха побледнели от липсата на свеж въздух и слънчева светлина.
Среса косата си с четка, която й бе донесла Уини. Приглади дрехите си и наметалото в цветовете на клана Морган, след което тръгна към вратата. Когато обаче завъртя бравата, Чандра с изненада откри, че вратата беше заключена. Зачуди се дали винаги я бяха държали под ключ и смръщи чело. След няколко секунди размисъл, реши, че най-вероятно я бяха държали заключена, откакто я бяха вкарали в тази стая. Тя обаче не знаеше за това, тъй като досега не беше опитвала да излиза от стаята си.
Чандра се ядоса. Беше затворничка в тази голяма, добре обзаведена стая, а не го знаеше. Не можеше да се оплаче от лукса, който я заобикаляше, но се дразнеше от това, че непокорното й поведение, каквото беше нейната самоизолация, съвсем не беше наложено доброволно от самата нея. Дали вратата беше заключена, защото очакваха, че ще се опита отново да избяга или да се самоубие и този път няма да има кой да й попречи? Тъй като заключената врата й пречеше да направи нещо подобно, Алек едва ли се тревожеше кой знае колко за това какво може или не може да направи Чандра.
Тя забеляза другата врата от отсрещната страна на стаята — онази, през която бе влязъл графът — и тръгна към нея. Когато опита да я отвори, момичето с удивление видя, че е отключена. Тежката врата се отвори и Чандра видя пред себе си малка стая. Срещу стената вдясно от нея имаше дълга, тясна маса. Слънчевата светлина минаваше през големия прозорец с многоцветно стъкло и обливаше в различни цветове помещението. Пред прозореца имаше един стол. На пода имаше ивица фино тъкан вълнен килим, който водеше към друга врата. Чандра тръгна по вълнената пътека и се опита да отвори втората врата.