Той сипа храна в чинията си. Двамата започнаха да се хранят мълчаливо, вглъбени в мислите си. Когато обядът свърши, Алек стана от стола си и помогна на Чандра да стане от нейния.
— Ако милейди е готова, ще тръгнем за съседния хълм.
— Готова съм — каза тя с нарастващо нетърпение.
— Да — отвърна Алек, на когото не му убягна решителността в погледа й. — Уверен съм, че си.
Чандра се втренчи в гърба му, докато той вървеше към изхода. Настойникът й очевидно я подозираше. Тя тръгна след него. Трябваше да намери начин да го заблуди; едва тогава и само тогава щеше да успее да избяга.
Когато излезе от мрачната зала на обления от слънчевите лъчи двор, Чандра затвори очи и се наслади на топлината. Свежият въздух изпълни дробовете й и й даде нови сили. Тя отвори очи и видя един прислужник да се затичва към конюшните. Докато бавно се приближаваше към Алек, тя застави опънатите си нерви да се отпуснат, за да не започне да се държи още по-подозрително.
— Хубав ден — отбеляза небрежно тя.
— Да, хубав е — съгласи се Алек и я погледна. Той вече бе предвидил какво смяташе да направи тя, но бе решил да се държи, сякаш не знае нищо. — Извън тези стени е още по-хубаво. — Лицето му бе огряно от широка усмивка. — Но не толкова хубаво, колкото си ти — завърши той и прокара пръст по едната й буза.
Небесносините му очи я омагьосваха и за миг Чандра почувства, че губи връзка с действителността. Звукът на конски копита я извади от унеса й. Погледът й се отмести от неговия и тя видя прислужника да се връща с жребеца на Алек. Той подаде юздите на господаря си и тръгна забързано към вратата на някакво помещение, за което Чандра предполагаше, че е кухнята. Тя се намръщи и се обърна към настойника си. Той вече се беше метнал на седлото.
— Да не би да очаквате да вървя пеш? — попита тя.
— Съвсем не, милейди. — Той протегна ръка към нея. — Вие ще яздите с мен.
Той сигурно се шегуваше. Но ръката му оставаше все така протегната към нея.
— Какво ще кажеш, мъниче? Оставаме ли или тръгваме?
Само един кон. Колкото и малка да беше вероятността да успее да се измъкне при това положение, тя все пак съществуваше. Като знаеше, че няма друг избор, Чандра улови ръката му. Пръстите му обхванаха нейните, той я придърпа по-близо до жребеца си, наведе се и обви кръста й с ръка. След това я вдигна почти без усилие и я сложи на седлото пред себе си.
Господи, моля те, дай ми възможност да му избягам. Хванал я здраво за кръста, настойникът й пришпори коня към вратата. Когато излязоха от замъка, конят бе пуснат в галоп и се втурна през зелената равнина към дърветата и хълма. През цялото време Чандра седеше неподвижно и Алек се чудеше дали момичето се бе отказало да се опитва да избяга. Скоро жребецът стигна до голямата каменна сграда, която все още се строеше.
— Слизай — каза Алек и посегна да й помогне. Ръцете й обаче сграбчиха предмишницата му и я отблъснаха от кръста й; тя отметна глава и се втренчи в настойника си. Алек се разсмя. — Не съм чак такъв глупак, че да те оставя на седлото, докато слизам от коня. Не и този път, милейди. Веднъж вече направих тази грешка и не смятам да я повтарям.
Преди да успее да възрази, Чандра вече беше на земята. Тя мислено прокле късмета си, а след това и настойника си. Знаеше, че не трябваше да разчита той да повтори грешката си. Щеше да се наложи да намери друг начин да се освободи. Докато той я бе свалял от седлото, тя бе забелязала, че мястото, на което го беше ритнала в брадичката, все още има малко петно. Тя се надяваше, че раната все още го болеше. Чандра се огледа и не видя работници наоколо.
— Къде са хората? — попита тя.
— Предполагам, че са при семействата и приятелите си в селото. — Момичето изглеждаше изненадано. — Днес е неделя. Не карам никого да работи в неделя.
Беше изгубила представа кой ден от седмицата е.
— О, не знаех, че е неделя. — Погледна към сградата пред себе си, след което вдигна очи към небето. Все още имаше надежда. След като нямаше кой друг, освен графа, да я спре, може би шансът й за бягство щеше да бъде по-голям. — Ще влезем ли?