Алек я чу да се разхожда из съседната стая. Последните й думи го накараха да се усмихне.
— Това е, което наричам английско зелено, но ми се струва, че ти вече го знаеш. — Той започна да се изправя от рамката на вратата, на която се беше облегнал с намерението да я последва, когато с крайчеца на окото си забеляза нещо червено да се движи надолу по коридора към стълбището. Той изруга цветисто, извъртя се и се втурна след побягналата Чандра. Тя беше влязла спокойно в другата стая и се беше измъкнала през съседната врата. Ама че лисица! Пак бе успяла да го надхитри.
— По дяволите, жено. Спри!
Той бързо я настигаше. Чандра бе обзета от паника. Вдигна полите на роклята си и се затича с всички сили, като неволно се блъсна в една греда, която крепеше някакво скеле. Конструкцията се залюля и тя премина под клатещата се платформа, върху която имаше покрити с брезент кофи с боя и гипс, точно в мига, в който скелето започна да пада.
Недалеч зад нея Алек изруга отново. Нямаше време да спре, затова той се метна над конструкцията, която се срина върху земята. Той се приземи от другата страна и кракът му попадна в една завъртяла се кофа с боя. Алек изруга за пореден път и заподскача на един крак, докато най-после успя да освободи крака си. Забелязал момичето на площадката на стълбището, той отново се втурна след нея. Очите му горяха със син огън.
Чандра чу силния трясък зад себе си, но не посмя да се обърне назад. Когато стигна до стълбите, тя забеляза настойника си, който тъкмо изритваше от крака си някаква кофа, след която остана следа от боя. Той отново се завтече след нея като разярен бик. „Света Богородице — помисли си тя, — той иска да ме убие“. Чандра изпищя и се втурна надолу по стълбите, излезе навън и се затича към дърветата.
Когато краката на Алек докоснаха пода на приземния етаж на новия му дом — същият, който повереницата му очевидно възнамеряваше да разруши — той не си спомняше да е стъпвал на нито едно стъпало. В действителност можеше да се закълне, че бе прескочил всичките шейсет стъпала с един гигантски скок. Ако беше погледнал зад себе си, графът щеше да забележи белите следи, които беше оставил на всяко шесто стъпало, но той не сваляше очи от бягащото момиче. Алек излетя през входната врата и видя, че Чандра вече се е качила на жребеца му.
— Няма да успееш да избягаш — извика той след нея, докато тя подкарваше коня между дърветата. — Откажи се, Чандра. — Той продължи да я преследва през гората. — Не можеш да се измъкнеш. — Тя упорито отказваше да се вслуша в думите му и докато продължаваше да си проправя път през шубраците, Алек тръгна напряко надолу по хълма. Тя се намираше точно пред него и той знаеше, че трябва да действа веднага, преди да беше пуснала жребеца в пълен галоп. — Чандра, спри!
Тя чу предупреждението в гласа му, но реши, че не трябва да му обръща внимание. Единственото нещо, за което можеше да мисли, бе за дома си. В мига, в който петите й се забиха в хълбоците на жребеца, за да го подкарат в галоп, въздухът бе разцепен от пронизително изсвирване. Жребецът се закова на място, а Чандра полетя във въздуха. Ако не беше успяла да се залови за гривата на коня, сигурно щеше да се пребие. Тя обаче падна леко на задника си. Очите й се изпълниха със сълзи, които замъглиха погледа й. В мъглата тя видя настойника й, който се приближаваше към нея с големи скокове.
— Предупредих те — каза Алек и започна да върви спокойно.
Бе спечелил. Тя оставаше негова затворничка.
— Не! — изкрещя Чандра. Гневът и страха й дадоха нови сили, тя скочи на крака и се затича на север. Сълзите й я заслепяваха; тя се спъна, но успя да запази равновесие. „Птиченце, птиченце, бягай…“ — Не! — извика тя отново, защото знаеше, че той е някъде зад нея. В ушите й отекваха звуците на стъпки. Дали бяха нейните или неговите? — Искам да си отида у дома. Трябва, трябва. Моля те, остави ме да си тръгна.
Алек тичаше малко зад нея, готов да я хване, ако падне. Думите на момичето разкъсваха сърцето му. Гневът му го беше напуснал и сега той я гледаше с изпълнени със състрадание очи. Когато бе скочила на крака, той си беше помислил, че гонитбата продължава, но момичето беше изминало само няколко метра, преди да се спъне. Въпреки че се беше задържала на крака, тя изглеждаше заслепена и се луташе безцелно. Объркан от действията и думите й, Алек бързо осъзна, че духът й е почти сломен. Тя не можеше да понесе още много и той се наруга мислено, че й бе причинил толкова нещастия.