Уини бе нарекла яката колет Монте — по молба на Алек тя ги беше придружила до Лондон в качеството си едновременно на паж и прислужница — докато я бе прикрепяла за дрехата на Чандра. Според момичето това беше едно глупаво допълнение към облеклото, което постоянно опираше в повдигнатата й нагоре коса; всъщност, тя не харесваше и останалата част от облеклото си и особено френския кринолин под роклята си.
Това нещо приличаше на клетка на колела и беше също толкова неудобно. Когато го бяха покрили с бялата рокля с цветна бродерия — за която тя подозираше, че е принадлежала на покойната графиня Монтбърн, но беше преправена набързо според мерките на лейди Лохли — Чандра не бе успяла да се сдържи и се беше разсмяла. В това облекло тя изглеждаше, сякаш се беше сгромолясала през средата на голяма кръгла маса, покрита с плат, и като не бе успяла да се освободи, се разхождаше заедно с масата.
Най-неудобно й беше от това, че деколтето й беше твърде дълбоко и откриваше горната половина на младите й гърди, които бяха болезнено притиснати към гръдния й кош. Изкушаваше се да вдигне по-нагоре роклята си, но не го направя. Обутите й в чорапи крака я боляха от твърдите обувки и на няколко пъти й мина през ума да събуе тези елегантни уреди за мъчение.
Ругаеше на ум модата и й се искаше да беше облякла собствените си дрехи. Но като гледаше по-възрастните жени в залата, всички облечени като нея, осъзнаваше, че в шотландските си дрехи щеше да изглежда съвсем не на място тук. Пък и в този момент отчаяно искаше да се слее с останалите, за да не може кралят й веднага да я познае. В своите шотландски дрехи щеше да стане обект на присмех и подигравки и събралите се в залата дори нямаше да я признаят за равна на тях.
— Наистина ви е много лесно да го казвате — заяви тя, докато си вееше с бялото си дантелено ветрило, като знаеше, че е твърде невероятно да се отпусне.
— Така ли мислиш? — попита я Алек и повдигна вежди. Докато Чандра бе имала предвид удобството на дрехите си, Алек си бе мислил за физическо спокойствие от съвсем различен вид. Колкото и закъсняло да беше съжалението му, последното нещо, което той искаше, бе да си навлече гнева на краля си. Но поради всичко, което бе направил напоследък, съществуваше голяма възможност брадвата на палача да се запознае с врата му. — Не е така, милейди. Не ми харесва перспективата да седя в Тауър с хора като Райли и останалите и да тръпна в очакване.
Тя се намръщи. „Ако някой ще бъде подложен на гнева му, то това съм аз“.
— Той там ли ще ви изпрати — в Тауър? — попита тя.
— Или там, или при палача.
Чандра премигна. Едно беше тя да желае смъртта му, но съвсем друго беше кралят да я иска. Особено след като причината за цялата тази бъркотия беше самият Джеймс. Ако той не се беше намесил в живота на Чандра и Алек, нямаше да има никакви последствия. Сега Чандра винеше само Джеймс за всичко, което бе преживяла.
— Надявам се наказанието ви да бъде само Тауър, ако той изобщо реши да ви наказва.
— Благодаря — отвърна Алек. — И аз желая същото на вас, милейди.
— На мен ли? — попита тя с недоверие, без да разбира, че той се шегува с нея. — И моят живот ли е изложен на риск?
— Възможно е — продължи шегата си Алек. — С Джеймс човек никога не знае.
— Струва ми се, казахте, че той е доста любезен човек.
— Обикновено е такъв. Но напоследък има доста тревоги с непокорни поданици. Съмнявам се, че ще търпи повече такива. Едно предупреждение — каквото и да казва той, винаги се съгласявай с него. Това е единственият начин да избегнеш катастрофата.
Откакто бе пристигнала тук предишния ден, Чандра бе дочула откъслечни разговори за последния скандал в двора. Арабела Стюарт, братовчедка на Джеймс и наследница на трона след Джеймс и неговите деца, се бе възпротивила на заповедта на владетеля си да не се омъжва без негово разрешение и се бе омъжила за Уилям Сеймур, който беше с дванайсет години по-млад от нея. Чандра си представяше, че тази трийсет и пет годишна жена се бе уморила да чака и когато се беше влюбила, се беше омъжила без разрешение. Бракът обаче бе разкрит и Джеймс, който бе побеснял от непокорството на Арабела, бе пропъдил застаряващата си братовчедка в Ламбет, а младия Сеймур бе хвърлил в Тауър.
Според Чандра той бе направил това повече от страх, отколкото от гняв, тъй като Уилям също имаше права над трона и представляваше непосредствена опасност за Джеймс. С помощта на свои приятели двамата любовници бяха успели да избягат от затворите си. Преоблечена като момче, Арабела беше избягала до устието на Темза, където се беше качила на някакъв кораб. Преоблечен като каруцар, Уилям се беше измъкнал от Тауър под носа на стражите. Той не бе успял да стигне навреме на срещата си с Арабела и също бе отплувал за Франция. Но за нещастие двамата не бяха успели да се съберат. Уилям бе намерил свободата си, но Арабела бе заловена и хвърлена в Тауър, където се намираше сега с разбито от мъка сърце.