Алек се вгледа в нея и се замисли над думите й. По отношение на второто впечатленията й бяха правилни и докато ги изказваше само пред него, нямаше да има проблеми. По отношение на първото обаче той не можеше да не се запита дали тя се надяваше да научи значително повече, отколкото той би сметнал за редно. Алек знаеше, че момичето го предизвиква, но докъде беше готова да стигне? И от кого щеше да потърси такова познание? От никого, реши той и се закле мислено, че тя ще остане невинна.
— Ако само наблюдаваш и не се намесваш, няма да имаш трудности, Чандра. Поне не с мен. Но ако решиш да преминеш границата, няма да се разберем.
Чандра стисна зъби и се втренчи в него. Ултиматум, така ли?
— Както когато вие навлязохте неканен в земите на Морган, така ли?
— Страхувам се, че този път сблъсъкът ни ще бъде много по-разгорещен и опустошителен. Тъй като съм по-стар и със сигурност по-умен, няма да си играя на детски игрички. Сега си на моя територия. Тук аз играя мъжка игра. Посмей да не се подчиниш на заповедите ми, мъниче, и скоро ще разбереш каква е играта.
— Предполагам, че лейди Емори е една от жертвите на вашите мъжки игри?
— Когато започна тази игра, тя знаеше правилата. Повярвай ми, тази жена не е начинаеща и затова знае как да се пази. Ти обаче не знаеш.
— Може и да ми липсва опит в някои области, милорд, но знайте, че съм доста опитна в други. Не съм глупачка.
— В такъв случай не ме предизвиквай. Каквото и да си намислила, знай, че в мое лице ще си намериш майстора.
Чандра не беше намислила нищо, но въпреки това настойникът й се беше разтревожил много от тази мисъл; тя обаче не знаеше защо. Ако откриеше какво го бе обезпокоило, тя щеше да използва информацията, за да го разтревожи още повече. Той можеше да смята това като разплата за нещастията, които й беше причинил.
— Може и да си мислите, че сте по-добър от мен — каза тя, — но не си вярвайте твърде много. Пък и вече не сме в Монтбърн. Това е територията на Джеймс и сега ние трябва да играем неговата игра.
— Така е — съгласи се Алек, — но докато владетелят ни не обяви противното, аз съм твой настойник. Затова все още играем моята игра, Чандра, и аз налагам правилата.
— Тогава ще поискам промяна на правилата.
— Как?
— Ще говоря с Джеймс.
— Когато е готов, той сам ще ни повика.
— И кога можем да очакваме това?
— Може би днес, а може би утре, след седмица, дори след месец. С Джеймс човек никога не знае. Той знае, че сме тук. Когато е готов, ще ни повика.
— Месец? — едва не извика тя и видя, че Алек й кимва. — Защо тогава стоя тук, натъпкана в смешните дрехи на покойната ви съпруга, когато мога да бъда някъде другаде, и при това наистина да се забавлявам?
— Защото — отвърна той и я погълна с поглед — нашият крал може да реши да ни повика още тази вечер. А дрехите не са на Елинор, Чандра. При пристигането ни кралицата попита дали имаш нужда от нещо. Аз я информирах, че нямаш подходящи дрехи за двора. Тя ти изпрати това облекло с надеждата да ти създаде удобство, за да се радваш на престоя си тук.
Чандра се сконфузи. Беше направила предположение въз основа на малко факти. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, бе, че Уини й бе дала роклите, след което бе направила необходимите поправки според мерките на Чандра. Съвсем естествено беше тя да си помисли, че дрехите са били донесени от замъка Монтбърн. Кой друг, освен Елинор би притежавал такива скъпи рокли? Но очевидно предположението й беше погрешно. Дори ако се беше оказала права, злобната й забележка не беше предизвикана с нищо.
— Не трябваше да казвам това. Беше грубо. Извинявам се.
— Не трябва да се извиняваш на мен, а на Ан Датска. — Алек погледна към мястото, където седеше Джеймс. — Както изглежда, мъниче, ти току-що получи възможност да й се извиниш.
Чандра погледна към подиума в мига, в който беше известена появата на кралицата. Придворните изразиха уважението си към Ан с дълбоки реверанси и поклони. Докато се изправяше от реверанса си, Чандра усети ръката на Алек да я сграбчва за предмишницата.
— Какво правите? — попита тя, когато графът я повлече към подиума.
— Нали искаше да се извиниш? Сега имаш тази възможност.
Тя заби пети в пода.
— Тя не знае нищо за грешката ми. Аз обидих вас, а не нея. От вас трябва да поискам прошка.
Алек спря.
— Значи не искаш да се срещнеш с кралицата?