Най-после, за облекчение на Алек, забавленията свършиха. Той се изправи с намерението да пресрещне Чандра, преди отново да му се измъкне, но видя, че лейди Алисън е блокирала пътя му.
— Извинете — каза той и се опита да мине край нея, но безуспешно.
— О, лорд Монтбърн — каза тя през смях, когато той неволно обгърна дебелия й кръст, докато се опитваше да я отмести от пътя си, — не знаех, че ви привличам.
Алек се втренчи объркано в нея.
— Какво?
— Милувката ви. — Тя погали игриво ръката му с ветрилото си. — Нямах представа, че ме харесвате.
— За бога, жено — изръмжа той и я бутна обратно в стола й. — Стой далеч от мен.
Лейди Алисън запримигва бързо, за да не се разплаче, докато гледаше как той тръгва по стълбите и изчезва от погледа й.
— Не се притеснявайте, лейди Алисън — каза иззад нея Фелисия, като се наведе близо до ухото на младата жена. — Той отхвърли и мен. — Тя въздъхна драматично. — Но на мен поне ми остава споменът, че съм споделила леглото му. Нещо, което вие нямате. — Тя потупа рамото на момичето с ветрилото си, кимна на удивените й родители и тръгна към стълбището.
Когато най-после успя да стигне до площадката над галерията, Алек се огледа на всички страни и изруга високо. Тази проява на лошо възпитание накара няколко души да го погледнат неодобрително, но той не ги забеляза. Докато се беше опитвал да се отърве от лейди Алисън, Чандра се беше изкачила по стълбите и отново беше изчезнала. Уверен, че все още е с Уитфийлд, той започна да се провира през тълпата към стълбите. На половината път Алек забеляза виконта и момичето при изхода на залата. Затиснат по средата на тълпата, той не можеше да направи нищо, освен да изчака да слезе на долния етаж. Едва след това можеше да последва двойката.
Чандра и лорд Уитфийлд се разхождаха спокойно под юнското небе в градината на двореца заедно с още поне половин дузина други двойки. По някое време те стигнаха до един голям дъб.
— Вероятно е бил засаден от някой нормандски принц — каза Джейсън, когато двамата напуснаха пътеката и тръгнаха под огромните клони на дървото.
— Така ли мислите? — попита тя, макар да знаеше, че дървото е много старо. — Петстотин години са доста време. Съмнявам се да е бил засаден от някой норман.
— Е, може би от негов потомък няколкостотин години по-късно. — Той сложи ръце на кръста си, разкрачи се и се загледа нагоре към короната на дървото. — Бих казал, че е на около триста години.
— Възможно е.
— Възможно ли? Погледнете ствола му. Ширината му е колкото половин дузина жени като вас, наредени една до друга.
Чандра се приближи до основата на дървото. Тя се обърна и се опита да допре гърба си до кората му, но откри, че това е невъзможно.
— Трудно ми е да преценя в смешната си рокля, но бих казала, че са по-скоро осем, а не шест.
Когато Чандра се отдръпна от дъба, Джейсън вече стоеше пред нея. Ръката му хвана брадичката й и той я погледна в очите.
— Ако ви остави да му избягате, значи е глупак.
— Кой?
— Монтбърн.
Чандра сведе поглед.
— Твърде много неща ни разделят, и то по вина на краля.
— Ще ми кажете ли какви?
— Не. По-добре да ги премълча. — Тя отново го погледна в очите. — Пък и аз скоро ще се върна в Шотландия. Монтбърн не харесва родината ми. Той е англичанин и винаги ще си остане такъв.
— Жалко — прошепна Джейсън с нежна усмивка. — Вие щяхте да бъдете подходяща за него. Въпреки това, каквото и да се случи, аз ви желая попътен вятър.
Той се наведе към нея и Чандра затвори очи. В мига, в който устните му докоснаха бузата й, тя усети как се отдръпнаха рязко. Момичето отвори очи и видя настойника си да стои над виконта, който се намираше на земята.
— По дяволите, братовчеде — каза Джейсън, докато ставаше и изтупваше праха от дрехите си. — Няма причина да се дразниш толкова.
— Братовчед ли? — попита Чандра и се приближи към тях.
— Да — отвърна Джейсън, — въпреки че той рядко го признава. Баща му беше брат на баща ми. Фамилното ни име е едно и също. Това е почти всичко.
— Ще ми кажете ли какъв е проблемът?
— Ако ми позволите да използвам вашите собствени думи, по-добре ще бъде да премълча. — Джейсън Хоук погледна Алек. — Поне засега. Тъй като вече не съм желан, ще се оттегля. Лейди Лохли. — Той се поклони на Чандра. — Алек — кимна той на графа. — Лека нощ и на двама ви.
Докато Чандра гледаше как виконтът се отдалечава по пътеката, една ръка я хвана и я побутна. Тя погледна настойника си и видя лекия тик на брадичката му. Той се беше намръщил и гледаше право пред себе си. Подобно на ловец в небето, кръжащ, готов за нападение. Искаше й се той да заговори.