Сега, когато беше принудена да се омъжи за него — за саксонеца, който бе нахлул в земите й, бе убил един от роднините й и я бе отвлякъл — нямаше ли кланът й да я помисли за предателка? Дали щяха да разберат, че не е могла да направи нищо и да я извинят? Нали в крайна сметка кралят й беше заповядал да се омъжи за Монтбърн? Чандра разчиташе, че кланът ще прояви разбиране, но за да го получи, трябваше да му остане вярна. За клана саксонецът беше враг; следователно той беше и неин враг. Ако можеше да бъде другояче! Но, уви, не беше възможно.
Знаейки, че не й остава друг избор, освен вечно да отрича чувствата си, защото верността й бе дадена преди всичко на клана й, Чандра отново отхвърли истината и забрави, че изобщо я беше разкрила. Да, те щяха да се венчаят. Да, те щяха да консумират брака си. И да, тя щеше да му даде наследник. Но не можеше да му даде сърцето си. Поне не открито.
С тежка въздишка Чандра се мушна под завивките на леглото си. Заспа бързо. Сънят й я отнесе на север, към родното й място, където се чувстваше в безопасност и защитена. От хълма срещу замъка Лохли видя дома си. Там, над крепостта, кръжеше крилатият ловец. Търпеливо и безмълвно, голямата хищна птица търсеше плячката си. Дори и в съня си момичето не можеше да избяга от легендата. Той винаги беше с нея и винаги щеше да остане с нея, властният ястреб, който управляваше съдбата й.
Студените пръсти на Чандра почиваха върху предмишницата на Алек, докато той я извеждаше от параклиса. След края на церемонията тържествената процесия се бе отправила към банкетната зала, за да отпразнуват събитието. Уверена, че краката й ще се подкосят всеки момент, Чандра се бе вкопчила в съпруга си. Тя се чувстваше безпомощно от внезапната липса на сили и се опитваше да стои сама, но коленете й се огъваха и тя не можеше да направи нищо. Ако Алек не я подкрепяше, нямаше да бъде способна да направи дори една стъпка. Зачуди се дали и бракът й нямаше да бъде такъв — дали нямаше вечно да разчита на силата на съпруга си, за да оцелее.
След като толкова дълго бе разчитала само на себе си, тази мисъл я отвращаваше. Зарече се, че никой мъж нямаше да бъде неин владетел. След това си спомни, че като бе дала верността си на граф Монтбърн, се беше отказала от свободата си на избор. Той беше нейният съпруг и този факт го поставяше над нея. Беше длъжна да му се подчинява за всичко. Чандра изстена тихо, тъй като едва сега осъзна какво беше загубила. Защо се бе съгласила на този брак? Дори в Тауър вероятно щеше да се чувства по-свободна. Там поне килията й щеше да бъде миниатюрното й кралство.
— Да не би да ти се иска да беше избрала друго? — попита Алек, като се наведе до ухото й. Той я попиваше с поглед. Облечена в синя копринена рокля, бродирана със сребърна нишка, с пусната свободно до кръста й коса — така в деня на сватбата се показваше нейната девственост — тя беше възхитителна. Но около всяка от стройните й ръце имаше по една дебела черна лента, която разваляше гледката и дразнеше Алек — Какво оплакваш — Девин или загубата на свободата си? — Тя не отговори. Алек се вгледа в нея. — Ако ми разрешиш да предположа, бих казал, че е второто. Очевидно е, че искаш да кажеш нещо.
Чандра го изгледа гневно.
— Е, в такъв случай грешиш — излъга тя, въпреки че траурните ленти наистина бяха нейният начин да изрази непокорството си.
Алек повдигна вежди.
— Греша ли и когато мисля, че сега ти се иска да беше избрала Тауър пред сватбата с мен?
— Не, не грешиш. Не отричам, че Тауър ми се струва по-привлекателен. Ако бях в състояние да мисля по-ясно, щях да кажа това на Джеймс.
Те бяха преминали през лабиринта от галерии и дворове и се намираха на входа на банкетната зала. Алек се усмихна на съпругата си.
— Но, уви, нашият владетел никога не чу тези думи и сега е твърде късно. Тц, тц! Ти си моя съпруга и никой не може да промени това — подразни я той, след което се разсмя и й намигна. — Скоро ще си промениш предпочитанията, мъниче. — Той вдигна ръката й от предмишницата си и я целуна по кокалчетата. — Особено след като споделим леглото си.