— Никога ли не се изморяваш от… от… нали знаеш — прошепна тя, защото вече бяха влезли в залата и тя се страхуваше, че може да бъде чута.
— Да правя любов ли? — попита той високо и гласът му проехтя в помещението. Слугите обърнаха глави към тях и Чандра си помисли, че ще потъне вдън земята от срам. — Не и с теб — отвърна Алек и й намигна. — Не и когато ми доставяш такова огромно удоволствие.
Стигнаха до стълбището точно когато Уини излезе от задната зала с товар дрехи в ръце.
— Щом сте тръгнали нагоре, можете да занесете това. — Тя погледна строго Алек и Чандра. — Разкъсайте само още един шев, докато се мятате в леглото, и отсега нататък сами ще си кърпите дрехите. Има твърде много друга работа за вършене.
Тя стовари големия вързоп в ръцете на Алек.
— Ще внимаваме много, когато се събличаме, госпожо Марлоу. Всъщност, за да ви спестим работата, ще останем съблечени цял ден.
— Това си е вашият дом. Можете да се гоните голи из него, ако искате. Само не късайте повече дрехи.
Чандра слушаше разговора им зяпнала. Когато Уини се отдалечи, тя премигна и се втренчи в съпруга си.
— Не се оставяй да бъдеш изненадана от откровеността й, скъпа. Тя може и да говори грубо, но е една от най-страхотните жени, които познавам. Ела. Да си вървим в стаята. Трябва да се погрижим за другите си дрехи и да го направим внимателно.
Чандра искаше да говори с Уини, но трябваше да го направи насаме. Днес се навършваше един месец от сватбата им и тя се надяваше да прекара вечерта сама със съпруга си, като вечерята им бъде сервирана в стаята.
— Ще дойда след малко — каза тя и му даде знак да върви. — Трябва да говоря със слугите. Няма да се бавя.
Ленивият му поглед се спря върху нея.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Чандра тръгна към задната част на залата, а Алек започна да изкачва стълбите. На половината път той срещна Феликс Марлоу, който слизаше надолу.
— Докато ви нямаше, се получиха две писма, сър — обяви икономът. — Сложих ги на масата в стаята ви.
— Благодаря, Марлоу. Когато се освободиш, потърси най-хубавото вино, което имаме. Ще ми трябва за довечера.
Мъжът кимна.
— Веднага, сър.
Марлоу тръгна надолу по стълбите, а Алек продължи към стаята си. Когато влезе, той остави дрехите и потърси писмата. Първото беше от Фелисия, а второто от сър Джон. За разлика от писмото на Фелисия, това от сър Джон привлече вниманието му. Особено интересен беше един абзац.
…Страхувам се, че това не е просто слух. Джеймс е побеснял от непредизвиканите нападения на клана Морган срещу съседите им. Лоялните на кралството страдат много, докато онези, които все още поставят под съмнение кралската власт, получават предложения да се присъединят, в борбата срещу краля. Джеймс събира армия, която ще изпрати на север. Жертвите ще бъдат много големи — поне за обитателите на Лохли. Заради доброто на жена ви, помислих, че трябва да знаете за това.
Ама че късмет! Ако Чандра научеше какво ставаше в Лохли, щеше да тръгне незабавно натам. Трябваше да намери начин да не й позволи да научи за тези събития — минали, настоящи и бъдещи. В противен случай тяхното спокойствие щеше да бъде унищожено. От друга страна, той смяташе, че трябва да се намеси, за да я предпази. В дъното на всичко това несъмнено стоеше Седрик. Останалите просто го следваха сляпо. Да бъдат изклани всички, щеше да бъде чиста неправда. Той трябваше да убеди Джеймс да сдържи гнева си срещу клана Морган. Алек реши да замине за Лондон още на следващата сутрин.
В коридора се чуха леки стъпки, които приближаваха към стаята му. Алек натика писмото на сър Джон между страниците на някаква книга, която се намираше на масата, и изтри тревогата от лицето си. По стъпките на жена му личеше, че е близо до вратата. Престори се на отегчен и се загледа в ноктите на едната си ръка… и видя писмото на Фелисия, което бе паднало на пода. Грабна го и се огледа за място, на което да го скрие. На около метър до него имаше един нисък шкаф и Алек хвърли писмото в него и го затвори с ритник. Секунда по-късно Чандра влезе в стаята.
— Защо се забави толкова? — попита той. Гласът му прозвуча някак неестествено.
Чандра го погледна и се намръщи. Алек се приближи към нея и на устните му се появи странна усмивка.
— Няма и пет минути, откакто те оставих — отвърна тя, като стоеше близо до вратата.
— По-скоро десет — парира той. — Дори една секунда е твърде много, когато си далеч от мен. — Вратата се затръшна и Алек вдигна жена си и я занесе до леглото. — Липсваше ми, скъпа. Отсъствието ти ме накара да почувствам празнота. Върни ми радостта. Това е единственият начин отново да се почувствам цял.