Решението на краля може би нямаше да се хареса на Чандра, но в сравнение с това да загуби цялото си семейство, да пожертва чичо си може би нямаше да бъде толкова трудно, особено след като Седрик щеше да запази живота си. Оставаше само да се молят на бога кланът да не се сплоти около Седрик и да се опита да го защити с цената на живота на всички останали членове. Алек се молеше също и Чандра да не научи нищо, преди всичко да свърши.
Джеймс се бе съгласил да задържи армията си в Южна Англия. Когато кралят и съветниците му изработеха план, с който да подмамят бунтовника Седрик в плен, за да се избегнат кръвопролитията, Джеймс щеше да приложи стратегията. Вероятно до една седмица. Облекчен от това, че семейството на съпругата му вече не беше застрашено, Алек очакваше с нетърпение завръщането си в Монтбърн.
Чандра. Името й не излизаше от ума му и той бе изпълнен с копнеж. Това беше удивително, защото бяха изминали по-малко от три дни, откакто Алек я беше оставил, а вече копнееше по нея, сякаш бе изминала цяла година. Той си обеща, че до края на седмицата тя отново щеше да бъде в обятията му.
Съсипан от умора, Алек вече не можеше да държи очите си отворени. На следващата сутрин щеше да отпътува за Монтбърн. Той се прозина и след няколко минути вече спеше дълбоко.
Наближаваше два часът през нощта, когато Чандра се промъкна по задните стълби на замъка до кухнята и запасите от храна, които беше скрила по-рано вечерта. С меките си ботуши от еленова кожа мина безшумно по последните три стъпала и спря, за да се ослуша. Когато не чу никакъв звук, притича до външния изход и сграбчи кожената торба с провизиите; пътят й се осветяваше от слабия огън в огромната каменна камина.
На високата стена имаше трима часови, които спираха от време на време, за да огледат двора, след което отново се обръщаха към тъмнината извън замъка. Като се държеше в сенките на слабо осветения двор, Чандра се придвижи до конюшните. Вътре нямаше никого и тя се промъкна безшумно покрай редицата ясли до онази, която си беше избрала предварително. В яслата имаше една кобила, която изпръхтя, когато усети присъствието й.
— Тихо, тихо — прошепна й Чандра. — Скоро ще тръгнем.
Тя бързо уви копитата на кобилата със слама и ги покри с квадратни парчета кожа, които извади от торбата си, след което привърза кожата към всяко копито с малко парче въже. След това сложи юздите на кобилата и я изведе навън. Времето й беше твърде ценно и тя реши да не й слага седло, въпреки че по-късно може би щеше да съжалява за това. Докато излизаше от конюшнята, повела животното и метнала торбата си през рамо, тя грабна нещо, което й заприлича на дръжка на брадва. „Просто за всеки случай“ — помисли си с надеждата, че няма да й се наложи да го използва.
Започна да се придвижва отново под прикритието на сенките към една врата, която се използваше рядко. Когато доближи вратата, Чандра пусна юздите и облегна дръжката на брадвата на една стара бъчва. Няколко други бъчви препречваха старата врата. Тя ги отмести встрани и отвори достатъчно, за да освободи вратата. След това вдигна тежкото дървено резе. То падна в краката й с глухо тупване. Молейки се никой да не беше чул звука, тя отвори вратата и тръгна към кобилата.
— За малко да успееш — каза Джейсън и Чандра застина на мястото си. Той излезе от тъмнината и застана пред нея. — На Алек няма да му хареса да научи, че си избягала през нощта. Ако беше успяла, той щеше да ми бъде адски ядосан. За бога! — избухна той. След това се разсмя. — Всъщност мисля, че той щеше да ме убие. — Откъм стената се чу вик и Джейсън нареди на часовия да се върне на поста си, като го увери, че всичко е наред. Докато Джейсън се занимаваше с часовия, Чандра се промъкна до бъчвата. — Ела, братовчедке — каза Джейсън, когато се обърна към нея и й даде знак да тръгне с него. — Последните няколко нощи не съм спал много. — Той се наведе, за да вдигне юздите на кобилата. — Нека да…
Дръжката на брадвата се стовари между рамото и врата му и той падна по лице на земята. Уплашена, че може да го е убила, Чандра се надвеси над него. Джейсън дишаше, но беше изпаднал в безсъзнание.