— Съжалявам, Джейсън — прошепна тя и го погали по бузата. — Но нямах друг избор. — Чандра сложи пръсти върху устните си и ги допря до неговите. — Довиждане, братовчеде. Надявам се Алек да не бъде твърде строг с теб.
Тя се изправи, огледа стената и видя, че стражите гледат на другата страна. Взе торбата с провизиите, която беше паднала от рамото й, и изведе кобилата през отворената врата. След това я поведе надолу по хълма. Преминаха тихо през тъмнината и едва когато стигнаха до прикритието на дърветата, Чандра свали кожените обувки на животното, метна се на гърба му и го подкара на север. Не се обърна да погледне назад, докато не стигна до границата.
— Скъпа Шотландия — каза тя; най-после беше пресякла границата! След това се обърна, за да огледа Англия, която се намираше зад гърба й. Сълзи изпълниха очите й, когато се сети за онова, което бе оставила зад себе си. Алек. Нейният лорд от легендата. Нейният съпруг. Тя си представи лицето му, омагьосващия му поглед. Докато подкарваше кобилата си напред, не спираше да се пита дали някога щеше да види отново това лице.
Алек беше изтръгнат от съня си за Чандра. Едно меко, топло тяло лежеше до него и една стройна ръка се движеше по корема му. Той усети как се възбужда.
— О, скъпа — простена той в просъница и се обърна към жената до себе си. — Наистина ли си ти?
— Да, скъпи. Тук съм. Скъпи?
Думата отекна в съзнанието му и мъглата, която обвиваше мозъка му, се вдигна. Той се надигна и се вгледа в неясната фигура, която лежеше до него. Очите му потвърдиха онова, което слухът му вече му бе подсказал.
— Кучка! — изръмжа той, сграбчи панталона си от пода и го обу. След това запали една свещ. Пламъкът освети голото тяло на Фелисия. — Стани от леглото ми и се облечи — заповяда той, като едва сдържаше гнева си. — Напусни стаята ми.
Фелисия изобщо не се уплаши и остана на мястото си.
— Не исках да те стресна, Алек. Просто исках да ти помогна да се отпуснеш и да ти доставя удоволствие. Ела при мен. Знаеш, че притежавам силата да задоволя нуждите ти. Тялото ми е твое, Алек. Нека да се позабавляваме както в доброто старо време, а?
— За бога, жено! Сигурно си луда, ако си мислиш, че искам да спя с теб. Всичко свърши, Фелисия. Свърши в деня, в който срещнах Чандра.
Фелисия го погледна по-остро.
— Значи малката шотландска селянка е откраднала сърцето ти, така ли? — Тя се разсмя гърлено. — Като знам колко е неопитна, не мога да си представя как може да задоволи мъж като теб.
— Тя може и да е наивна, но има желание да се научи, Фелисия. А и аз имам желание да я науча. Тя ми доставя удоволствие, каквото не съм изпитвал с никоя друга жена, включително и с теб.
Фелисия имаше чувството, че са я потопили в Северно море.
Ти наистина си влюбен в нея, нали?
— Да — отвърна без колебание Алек, който едва сега осъзна, че това е истината. — Заради тази любов се заклех, че ще й остана верен до гроб. Никога няма да рискувам да я загубя — никога. Махай се от стаята ми и ако някога се срещнем отново, не си позволявай да се приближаваш до мен. Ясен ли съм?
— Напълно — отвърна жената. Тя стана и облече пеньоара си, след което отиде до вратата. — Алек — каза тя, когато я отвори. — Надявам се жена ти да знае каква късметлийка е.
Алек остана загледан във вратата дълго след като тя се бе затворила. Божичко! Той бе реагирал инстинктивно на голотата на Фелисия, като в полусън я бе помислил за Чандра и така едва не бе нарушил брачния си обет. Каква лудост! Прииска му се да бъде далеч оттук, в обятията на съпругата си. Той погледна през прозореца и осъзна, че почти се е разсъмнало. Алек се облече бързо, събра малкото си вещи, излезе от стаята и се отправи към конюшните. Докато яздеше на север, с нетърпение очакваше да се върне у дома си. У дома при жена си. У дома при своето огненокосо шотландско момиче. Чандра.
Джейсън кашляше и се давеше, докато се опитваше да си поеме дъх. Една кофа вода, излята върху него, го беше свестила. Той се изправи и ръката му опипа врата, който го болеше ужасно. Срещу него беше застанала Уини.
— Къде е графинята? — попита тя и го погледна гневно.
Той премигна, след това се огледа и видя зейналата врата. Джейсън изруга.
— Обречен съм — изпъшка той.
— Да, така е — съгласи се жената. — Мислех, че я наблюдавате.
— Наблюдавах я… и я хванах. Но тя се оказа твърде бърза. — Пред очите му все още заиграваха звездички всеки път, когато се помръднеше. Вдигна дръжката на брадвата и се намръщи от болка. — Сигурно с това ме е ударила. — Захвърли дървото встрани. — Кажи да ми оседлаят коня. Тръгвам след нея.
— Твърде късно е за това — възрази Уини. — Вече е достатъчно далеч.