Думите му пронизаха Алек като с нож. Той беше загубил един любим човек заради бащата и не смяташе да загуби втори заради сина.
— Ах, ти, кучи… — Юмрукът му се заби в брадичката на Джейсън, преди да бе успял да довърши изречението си. Алек прекрачи изпадналия си в безсъзнание братовчед и излезе на двора.
Когато Джейсън успя да се изправи, Алек вече го нямаше. Уитфийлд се страхуваше, че може да е видял Алек жив за последен път. Бе говорил прибързано, защото се беше ядосал, че Алек не го слуша. Очевидно беше казал нещо неподходящо.
Тръгна, олюлявайки се, към масите и нареди да оседлаят коня му. Докато яздеше на юг към Лондон, реши, че скоро няма да се върне в Монтбърн. Хората там бяха негостоприемни и това се потвърждаваше от болката, която изпитваше във врата и брадичката си. Когато завършеше мисията си, възнамеряваше да прекрати всички връзки със семейство Монтбърн. Засега обаче смяташе да осведоми краля за последното развитие на събитията. Кралската армия нямаше да остане да бездейства твърде дълго. В това Джейсън беше уверен.
Няколко часа преди разсъмване Алек подкарваше коня си, като се придържаше към сенките на дърветата. Тъмни облаци бяха надвиснали над тресавищата; щеше да вали. Оставаха още една, най-много две мили, докато пред него се откриеха стените на замъка Лохли и той се питаше как ще успее да влезе вътре. Може би предпазливите съвети на Джейсън бяха по-смислени отколкото му се беше сторило отначало. Сам той не можеше да направи много. Но пък ако зад него вървеше цяла армия, щеше да изгуби елемента на изненада. От друга страна, силите само на един човек можеха да се окажат недостатъчни. По дяволите! Бързото му заминаваше за Шотландия не беше обмислено добре, но вече беше твърде късно да промени каквото и да било. Трябваше да намери начин да открие къде се намираше съпругата му. Алек се молеше Чандра да е все още жива. Чандра, скъпата му Чандра. Той нямаше да понесе тя да му бъде отнета завинаги.
Алек чу шумолене в клоните на дървото над себе си. Реши, че звукът е предизвикан от вятъра, но скоро бе опроверган от силен вик и една гола фигура, която скочи от клоните. Седрик. Името му премина през ума на Алек. Жребецът му се уплаши и се вдигна на задните си крака. Алек бе хвърлен на земята. Претърколи се и посегна към меча си. Твърде късно. Боздуганът на шотландеца полетя към главата му и облата желязна топка с набити в нея стоманени шипове го удари в слепоочието. Краката му се подкосиха и от раната му потече кръв. Алек се опитваше отчаяно да запази съзнание. Чандра! Името й сякаш бе прошепнато между дърветата малко преди Алек да бъде обгърнат от тъмнина.
Недалеч от мястото, на което бе повален Алек, чифт очи наблюдаваше сцената. Воинът от клана Морган завлече безжизненото тяло до ръба на една дълбока клисура. Бутна трупа надолу и нададе силен победен вик. След това се облече и изчезна в тъмнината.
Наблюдателят излезе иззад дървото, зад което се бе скрил. Той изтича до клисурата и погледна през ръба. Едрият мъж лежеше по гръб на дъното й. Наблюдателят слезе внимателно по стръмния склон. Когато стигна до проснатото на дъното тяло, той коленичи, долепи ухо до гърдите на мъжа и с удивление откри, че той е все още жив.
Човекът превърза набързо раната с парче плат, откъснато от ризата му. След това извади меча на ранения и започна да сече няколко млади фиданки. Направи носилка, като върза стволовете им с парчета кожа, отрязани от кожения елек на ранения. Премести Алек върху носилката и започна да се изкачва по склона.
Когато се качи горе, откри изплашения жребец и го поведе по ръба на клисурата, докато не откри едно място, на което склонът се спускаше под по-малък ъгъл. Жребецът изпръхтя, когато тръгна надолу към пропастта; една ръка бързо покри ноздрите му и го погали нежно. Конят се успокои.
Половин час по-късно младежът с разрошената коса се появи на ръба на пропастта; носилката беше закрепена здраво за седлото на жребеца. Младежът поведе коня по пътеките, които познаваше отлично. Когато първите капки дъжд се удариха в земята, малката групичка стигна до една схлупена колиба, скрита дълбоко в гората. Въпреки че не можеше да говори, Оуен наричаше това място свой дом.
Глава 13
Разсъмваше се и хоризонтът беше порозовял от първите слънчеви лъчи. Ранните сутрешни дъждове бяха спрели и облаците бързо се разпръскваха. Свежият, чист въздух бе изпълнен с аромата на пирен, чиито цветове се отваряха по тресавищата. Денят обещаваше да бъде изключителен, но Чандра не забелязваше красотата на планинска Шотландия. Застанала на бойниците на замъка Лохли, тя гледаше на юг към Англия. Никога не си беше мислила, че ще й липсва английската зеленина, но това беше факт.