Докато премисляше случилото се през последните няколко дни, сбърчи тревожно чело. При пристигането си беше заварила клана раздиран от вътрешни борби. Някои я приветстваха с въодушевление; други я гледаха с неодобрение. От последните Седрик се държеше най-враждебно.
Всеки ден беше една безкрайна борба и тя се опитваше да не губи самообладание и присъствие на духа. Беше наредила нападенията над съседите на клана да бъдат прекратени и сега държеше под око онези, които все още жадуваха за кръв. Докога щяха да продължат да се подчиняват на заповедите й, тя не знаеше. Това не беше кланът, който тя познаваше и обичаше. Сред хората се бе зародила злоба и източникът беше чичо й. Но да отлъчи Седрик означаваше да предизвика още повече размирици, а тя не можеше да си позволи това. Единствената й надежда се коренеше в това, че в клана се страхуваха повече от Джеймс, отколкото го мразеха.
— Спомнете си клана Грегор — каза им тя малко след като беше научила защо кралят беше толкова разгневен на Морган. — Ако продължавате тази агресия и не се подчините на Джеймс, името Морган ще бъде заличено от лицето на земята. — Тези думи бяха накарали повечето от хората да се замислят. Нападенията над съседите бяха прекратени. Засега примирието не беше нарушено. Ако можеше да продължава все така!
Тя чу звук от стъпки по каменните плочи зад себе си и се обърна.
— Гледката на юг, изглежда, те интересува много — каза Седрик. — Да не би сърцето ти да принадлежи на Англия?
— Не — отвърна троснато тя. — Просто разглеждам земите на клана.
— Променила си се — каза той и се вгледа внимателно в Чандра. — Погледът ти е отнесен. Ти копнееш по нещо… или по някого. Обзалагам се, че е заради саксонеца.
При завръщането си Чандра не беше споменала нищо за брака си, като бе казала само, че е успяла да избяга — което си беше вярно. Кланът приветства лукавството й да успее да се измъкне от похитителя си. Седрик обаче не й беше повярвал. Той не преставаше да я засипва с подвеждащи въпроси, очевидно с надеждата да открие нещо повече. Чандра обаче не се хващаше и пазеше тайната си, защото ако истината за брака й излезеше наяве, тя незабавно щеше да бъде свалена като водачка на клана си. Знаеше това много добре.
— Обзалагай се, за каквото си искаш, чичо. Аз съм същата каквато бях, когато ме отвлякоха оттук — излъга тя. — Аз съм Морган от Морган, вашата предводителка. За теб ще бъде най-добре да не забравяш това. — Мина покрай Седрик, за да се отдалечи от бойницата, тъй като му нямаше доверие. Достатъчно беше да я бутне леко и тя щеше да политне към земята. — Нещо важно ли те води насам? Ако не, смятам да отида на гроба на Девин.
— Не е много умно да ходиш сама в онова тресавище, Чандра. Твърде опасно е.
— Опасно ли? И защо, чичо? Аз съм на територията на Морган. Нищо не би трябвало да ми се случи. Освен ако някой не заговорничи срещу мен, чичо. Кажи ми, трябва ли да се страхувам от някой член на собствения си клан? Някой, който смята да използва меча си и да ме прониже тайно? — Седрик не отговори. — Тъй като не ми отговаряш, трябва да предположа, че съм в безопасност. Ако имаш нужда от мен, знаеш къде можеш да ме намериш.
Когато Чандра стигна до гроба на Девин, слънцето вече се намираше високо в небето и лъчите му топлеха въздуха над тресавището. Тя коленичи и се втренчи в оголеното място; от почвата вече започваха да се подават малки туфи мъх и трева. При първото си идване тук тя се беше разплакала от мъка; сега обаче стоеше безмълвна и бе обзета от спомени.
Насмешливите очи на Девин; нежната му усмивка; подскоците му по поляната, преди да се претърколи в клисурата; надбягването им надолу по хълма; ръката му, обвила раменете й пред арогантния англичанин; как братовчед й бе седял срещу нея, докато пишеха списъка с кандидатите за ръката й; пристъпът на кашлица и намесата на Алек — всичко това премина през съзнанието й за няколко секунди.
Тя се сети как Девин бе целунал ръката й, докато двамата бяха стояли пред вратата на графа. „Той има властта да промени съдбата ти… бъдещето ти е в неговите ръце. Не се страхувай от този крилат ловец. Въпреки привидната си жестокост, той може да се окаже кротък като гълъб“. Думите на братовчед й изскочиха в ума й, сякаш ги чуваше за първи път. Чандра се зачуди дали Девин не беше предвидил съдбата си. Дали тогава той не й бе казал последно сбогом, не й бе показал, че одобрява англичанина и не я бе подтикнал да приеме предначертаното? „Надявам се твоят лорд от легендата да бъде вечно мил с теб, Чандра.“