След това съзнанието й беше пронизано сякаш с меч от един друг спомен. „Така е по-лесно“ — бе казал Девин миг преди да рухне на пода. Сега, като се замислеше, тя нямаше как да не се съгласи с него. Краят му бе настъпил бързо, а не бавно и мъчително. Тя бе обвинявала Алек за смъртта на братовчед си, но острието на съпруга й беше спестило много страдания на Девин и за това Чандра му беше благодарна. Въпреки това начинът, по който бе загинал Девин, щеше да остане завинаги между нея и Алек. Кланът й никога нямаше да го приеме.
„Не ги оставяй да ти диктуват какво трябва да чувстваш. Любовта ти дава живот, Чандра. Ти я намери. Не я оставяй да те напусне“.
Гласът на Девин ехтеше в ума й и произнасяше думи, които той никога не бе изричал. От силата, с която той говореше, Чандра едва не припадна. Това беше невъзможно. Тя си пое дълбоко дъх. След това усети, че някой стои зад нея, и се обърна рязко. Тресавището беше безлюдно. По гърба на Чандра преминаха студени тръпки и тя се изправи. Когато огледа дърветата срещу себе си, тя забеляза някакво движение между тях. Оуен.
— Оуен — обърна се тя към момчето с името, което сама му беше дала. — Радвам се да те видя. — Зачуди се дали той не беше отслабнал от глад, защото досега не се беше сетила за него. След отвличането й сигурно не бе имал много храна, тъй като никой от клана не проявяваше загриженост за него. — Гладен ли си? — Не изчака да й кимне. — Ще отида до замъка да ти донеса малко храна. — Оуен я хвана за ръката тъкмо когато тя щеше да се обърне. Чандра застана с лице срещу него и видя как той поклаща отрицателно глава. — Какво има тогава? Да не се е случило нещо, което те тревожи?
Той кимна и я дръпна за ръката. Чандра предположи, че момчето иска тя да го последва.
— Искаш да дойда с теб, така ли?
Той кимна.
— Далече ли е?
Оуен кимна отново.
— Любопитна съм, но трябва да се върна в замъка. Вече се забавих достатъчно. — Не беше добре да оставя Седрик насаме с клана й за твърде дълго време. Дори в този момент той вероятно набираше последователи. — Може би ще можем да се видим по-късно.
Оуен заклати глава толкова силно, че тя си помисли, че главата му ще се откъсне от раменете му. След това момчето извади от врата си нещо, което приличаше на златна верига и я подаде на Чандра; на веригата висеше инкрустиран със смарагди медальон.
При вида на украшението Чандра едва не падна от изненада. Грабна веригата от ръцете на момчето. Медальонът беше на Алек.
— Откъде го взе?
Оуен посочи към дърветата. След това я хвана за ръката и я помъкна след себе си.
— Ранен ли е? — попита тя, макар вече да знаеше, че трябва да е така още преди да беше видяла кимването на момчето. Нямаше друг начин някой да му вземе медальона, освен ако… „Мили боже, не! Той не е мъртъв!“
Чандра не се поколеба. Тя нахлузи тежката златна верига на врата си и медальонът се плъзна под туниката и полегна между гърдите й. Тя повдигна полите на роклята си между краката си и ги затъкна в пояса си. След това се затича след Оуен, като си мислеше само за едно нещо — за Алек!
След известно време стигнаха до малката колиба. Трънливи храсти се увиваха около каменните стени чак до покрива и почти я скриваха от погледа. Колибата изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се срути. Чандра беше удивена, защото дори не подозираше за нейното съществуване. Бързо влезе през отворената врата и се спря. Когато очите й свикнаха с тъмнината, забеляза Алек да лежи на един разнебитен нар; главата му беше превързана с окървавено парче плат. Загорялото му лице изглеждаше невероятно бледо.
— Алек? — прошепна тя и коленичи до него. Той дишаше спокойно и Чандра мислено отправи благодарствена молитва към бога, че беше запазил живота на съпруга й. След това треперещите й пръсти докоснаха леко челото му. Тя разви внимателно превръзката и огледа дълбоката рана, която преминаваше от средата на слепоочието чак до косата му. — Как се случи това? — попита тя Оуен.
Момчето се отдръпна и направи кръг с ръце; след това пръстите му се сляха и той вдигна ръце над главата си, като ги въртеше в широка дъга. Ръката му плесна слепоочието му.
Чандра се беше втренчила в него.
— Боздуган, той е бил ранен с боздуган?
Оуен кимна.
Тя отново погледна към Алек. Невероятно беше, че той бе оцелял след такъв удар. Истинско чудо! Тя отново се обърна към момчето.
— Видя ли кой направи това?
Оуен хвана наметалото й и посочи с ръка.
— Морган — каза Чандра и момчето кимна за пореден път. — Познаваш ли го?
Момчето се намръщи и започна да ходи из стаята, като се биеше с ръце в гърдите. След това се спря и замахна с юмруци във въздуха.