— Храна за Оуен — отвърна тя и му позволи да погледне какво има най-отгоре в чувала. — Докато бях в тресавището, го видях и ми се стори отслабнал. Очевидно, докато съм отсъствала, никой не се е сетил за него.
Седрик мушна ръка в чувала, измъкна един сладкиш и го захапа.
— Той е крадец и бракониер, който ни създава само главоболия. Трябва да го изгониш и да се отървем завинаги от него.
— Той убива само по един-два заека от време на време, за да задоволи собствените си нужди. Това не е причина за тревога. Докато аз съм водачка на клана, Оуен ще остане тук. Не ме предизвиквай, тъй като решението ми вече е взето.
Чандра мина покрай чичо си и тръгна към вратата. Седрик тръгна след нея.
— Къде отиваш? — попита той.
— Към мястото в гората, където обикновено оставям храната за Оуен.
— Ще дойда с теб.
— Не е необходимо.
— Напротив, необходимо е. Не трябва да излизаш сама навън.
Чандра се обърна към него.
— Ще отида сама, чичо. Той има доверие само на мен. Ти ще останеш тук, за да не го изплашиш. Няма да се бавя много.
Чандра тръгна от вътрешния двор към страничната врата. Тя нареди на часовия да отвори и излезе навън; след това се отправи към хълма. Докато вървеше към гората, усещаше, че Седрик я наблюдава от стените на замъка. Разкъсвана между желанието си да види отново Алек и възможността съпругът й да бъде открит, ако си позволеше да навлезе в гората с Оуен, Чандра осъзнаваше, че няма друг избор, освен да изчака удобен момент.
— Оуен — извика тихо тя, когато стигна до дърветата. След това забеляза, че момчето е приклекнало до ствола на едно дърво. — Не се показвай. Когато си тръгна, ела да вземеш чувала. Сега ме наблюдават и не мога да се върна с теб. Когато всички заспят, ще се измъкна и ще намеря пътя до колибата. Не позволявай на никого да види в коя посока отиваш, когато си тръгнеш оттук. — Той кимна в знак, че е разбрал. — Разчитам на теб. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя.
Тя сложи чувала на земята, обърна се и тръгна обратно по пътя, по който беше дошла. Когато Чандра стигна на половината път между гората и замъка, Оуен изскочи от гората, сграбчи чувала и изчезна в посока противоположна на тази, в която се намираше колибата. Чандра погледна скришом към стената на замъка и забеляза Седрик да стои до една от бойниците. При вида му тя бе изпълнена с омраза към чичо си. Трябваше обаче да намери начин да не покаже чувствата си, поне не и преди Алек да бъдеше в безопасност.
Чандра въздъхна тежко, докато изкачваше хълма. По причини, известни само на него, Алек бе тръгнал след нея, но бе постъпил глупаво, като бе тръгнал сам. Когато първоначалният шок от това, че го вижда, беше отминал, мисълта, че съпругът й бе тръгнал към Шотландия заради нея, я изпълни с радост. Дали той бе постъпил толкова необмислено, защото бе изпитал тревога за нея? Възможно ли беше да я обича и затова да беше постъпил толкова безразсъдно? Или пък беше тръгнал след нея, за да я върне в Англия само за да могат да изпълнят заповедта на Джеймс и да му дадат наследник?
Чандра не беше съвсем сигурна, но имаше вероятност в тялото й да се заражда нов живот. Обикновено тя беше здрава и не боледуваше, но сега изпитваше пристъпи на гадене и от време на време й се завиваше свят. Месечният й цикъл закъсняваше с две седмици. Знаците потвърждаваха, че носеше детето на Алек, но не знаеше дали да му каже, или да скрие истината от него, ако той оцелееше. Когато разбереше, че ще става баща, щеше да се опита да я отдели от Лохли и да й заповяда да се върне в Монтбърн, където без съмнение смяташе, че трябва да се роди детето му — в любимата му Англия. Това беше заповед, която тя не можеше да изпълни.
Въпреки че се разкъсваше от всичко това, Чандра усещаше тежестта на отговорността, която носеше. Колкото и да й се искаше да не бъде така, тя беше дъщеря на баща си и не можеше да постъпи по друг начин, освен да изпълнява задълженията си. Кланът й се раздираше от междуособици. Като негова водачка тя трябваше да намери начин да потуши надигащия се бунт, да разпръсне фракциите и отново да донесе мир и спокойствие на Лохли. За да направи това, трябваше да остане тук. Докато не си свършеше работата, Алек не можеше да научи за бременността й. Това беше тайна, която Чандра трябваше да задържи за себе си.
Представи си как Алек лежи на нара в мрачната колиба с пребледняло лице и окървавена глава и сърцето й се сви. Тревогата й за него се увеличи. Мислено се помоли той да оцелее, защото искаше отново да може да го държи в прегръдките си. Дълго време й бе отнело да разбере това, но сега знаеше, че го обича — обичаше го повече от собствения си живот! Дългът изискваше от нея да остане вярна на клана си, но ако някой от хората й се опиташе да нарани съпруга й, тя бързо щеше да го убие. Животът на Седрик и без това вече нямаше голямо значение за нея. Той щеше да си плати за всичко, и то скоро.