Чандра влезе през вратата, като мислено се зарече да защитава Алек. Той щеше да бъде в безопасност дори ако се наложеше тя да плати за това със собствения си живот. Алек трябваше да оцелее. Трябваше! Защото без нея животът й нямаше смисъл.
От мястото си до бойницата Седрик наблюдаваше как Чандра върви към входа на голямата зала. Според него тя се беше променила. Погледът й и изражението й му показваха, че се беше върнала от Англия като жена, а не като момиче. Сега тя притежаваше онова женско качество, което привличаше мъжкото внимание. Седрик не беше глупак и бързо заключи, че тя беше спала с копелето, което я бе отвлякло — същия англичанин, който сега лежеше на дъното на клисурата. Скоро и тя щеше да се присъедини към него, но преди това Седрик възнамеряваше да се наслади на същото, на което се бе наслаждавал саксонецът.
Независимо че Чандра беше единствената му кръвна роднина, той смяташе да я измъчва и да се гаври с нея. Когато я напълнеше със семето си, щеше да й пререже гърлото и да я хвърли върху трупа на мъжа, когото тя очевидно обичаше. Беше предателка и не заслужаваше друго. А след това Седрик щеше да бъде новият водач на клана — Морган от Морган.
Когато всички в замъка отдавна бяха заспали, Чандра се измъкна от стаята си, мина по стълбите и излезе във вътрешния двор, благодарна, че нощта беше безлунна. Чандра успя да се придвижи незабелязано до северната кула, отвори старата врата и се промъкна до складовете. Опипа полиците, като внимаваше да не се нарани на някоя стърчаща треска. Когато стигна до полицата, зад която се криеше тайната врата, тя я натисна и вратата се отвори. Чандра се мушна в отвора и тръгна надолу по стълбите. Вървеше бавно и опипом по тесните каменни стъпала, защото в тъмното не се виждаше нищо. Малко по-късно излезе през долната врата, мина покрай канарите, слезе по хълма и се отправи през полянката към гората.
Първоначално мислеше, че знае накъде върви, но колкото по-дълбоко навлизаше в гората, толкова повече намаляваше увереността й. Изсъхнали клонки пращяха под краката й, а ниските клони брулеха лицето й и разрошваха косата й. Приближаването й караше нощните животни да се спотаяват. Скоро гората се превърна в тъмна, черна и неподвижна маса. Чандра имаше чувството, че се намира в гроб; единственият звук, който чуваше, беше туптенето на собственото й сърце.
След десет минути Чандра осъзна, че се е изгубила. В тъмнината тя не можеше да вижда на повече от метър пред себе си. Каза си, че трябва да се успокои, но почувства първите признаци на истерия да се надигат в стомаха й. Чандра знаеше, че ако те стигнеха до гърлото й, щеше да се разкрещи. Пое си дълбоко дъх и си спомни малкото поточе, което бяха прекосили с Оуен. Над него беше проснато едно повалено дърво. Ако го намереше, до колибата оставаха само няколкостотин метра.
В тишината слухът на Чандра се беше изострил неимоверно. Паднали листа шумоляха на земята; счупването на суха съчка прозвучаваше като изстрел. Близо зад нея имаше нещо. Глиган? А може да е Седрик. Господи! Само не той.
Тя понечи да се затича, но краката й се бяха забили в земята и отказваха да я послушат. Една ръка се спусна върху рамото й и Чандра едва не припадна. Обърна се със сподавен вик.
— Оуен! — въздъхна облекчено тя. — Уплаши ме до смърт.
Белите му зъби проблеснаха на слабата светлина. Това беше първата усмивка, която тя виждаше на лицето му. Момчето я хвана за ръката и я поведе към колибата. Този път Чандра се оглеждаше внимателно, за да не пропусне ориентирите, покрай които минаваха. Самотна скала, повален бор, малкият ручей с падналото напречно на него дърво — всички те й показваха пътя до колибата. Призори щеше да накара Оуен отново да й покаже пътя и щеше да запомни всяка крачка. Заради Алек не можеше да си позволи да се загуби отново.
Двамата застанаха пред вратата на колибата.
— Как е той? — попита Чандра; трябваше да узнае, преди да влезе вътре. Оуен кимна твърдо и сърцето й се успокои. Чандра влезе бавно в колибата. На един стол до нара гореше малка свещ. Обърнал глава към стената, Алек изглеждаше, сякаш не се бе помръднал, откакто го бе видяла за последен път. — Събуди ли се изобщо? — обърна се тя към момчето.
Той поклати глава и тъмните му къдрици, невчесани и сплъстени, се замятаха около главата му; тъмносините му очи се втренчиха в пръстите на голите му крака. Чандра докосна ръката му и той погледна нагоре.