— Често ли се случва в твоята практика? — саркастично попита лекарят.
— Единственото същинско убийство в тоя край — отвърна Патън, като следеше Бил Чес с ъгълчето на окото си — беше на чичо Мийчам, ей там на северния бряг. Имаше барака в Шийди Каньон и промиваше злато от един стар открит участък, над който имаше права, близо до Белтоп, в долината. Никой не го видял есента, сетне наваля голям сняг и покривът на бараката му пропадна от едната страна. Отидохме да го подпрем, мислехме, че е решил да не кара зимата в планината и на никого не се е обадил, нали ги знаете старите златотърсачи. И моля ви, оказа се, че чичо Мийчам никъде не бил ходил! Лежеше си в леглото, а отзад в главата му беше забита цяла брадва. Така и не разбрахме кой го е сторил. Изглежда, някой бе решил, че е скътал торбичка злато от летните промивки.
Той загледа замислено Анди. Мъжът с шлема за лов на лъвове пипаше с пръст един от зъбите си.
— Как да не знаем кой го уби — рече. — Гай Поуп. Само че Гай умря от пневмония девет дни преди да открием чичо Мийчам.
— Единайсет дни — поправи го Патън.
— Девет — настоя лъвският шлем.
— Оттогава има щели шест години, синко. Но както искаш. Защо мислиш, че е Гай Поуп?
— В бараката на Гай намерихме три унции дребни самородни късове и малко златен прах. В участъка му никога не бе промивано нещо по-едро от прах, а чичо Мийчам често намираше ситни късове.
— Такива ми ти значи работи — каза Патън и ми се усмихна разсеяно. — Човек все забравя по нещо, колкото и да внимава.
— Полицейски истории — заяви Бил Чес с отвращение, обу си гащите и седна, за да си сложи обувките и ризата. Сетне стана, пресегна се за шишето, здравата отпи от гърлото и внимателно го постави върху дъските. Протегна космати ръце към Патън.
— Щом като така мислите, слагайте белезниците и да приключим с въпроса — изръмжа свирепо.
Патън изобщо не му обърна внимание, отиде до перилата и погледна надолу.
— Странно място за труп — рече. — Течение почти няма, а ако има, то ще е по посока на бента.
Бил Чес свали ръце и каза тихо:
— Глупак, тя сама го е направила! Мюриъл плуваше като риба. Гмурнала се е под дъските и просто е погълнала вода. Това ще е. Няма начин.
— Аз друго бих казал, Бил — кротко му отвърна Патън.
Очите му бяха празни като току-що купени чинии. Анди поклати глава. Шерифът му се усмихна широко, лукаво.
— Какво има, синко?
— Девет дни бяха, казвам ти. Току-що ги преброих — мрачно заяви лъвският шлем.
Лекарят вдигна ръце, после се хвана за главата и се отдалечи от тях. Изкашля се още веднъж в кърпата и пак я разгледа с ревностно старание.
Патън ми намигна и плю през парапета.
— Сега да се заемем с този случай, Анди.
— Опитвал ли си да влачиш тяло два метра под водата?
— Не, не бих казал. Дали не е възможно с помощта на въже?
Анди сви рамене.
— Ако е използувано въже, щеше да има следи по трупа. Щом ще се издаде по такъв начин, за какво му е било изобщо да си прави труда да го крие?
— Въпрос на време — поясни Патън. — Трябвало е да уреди някои въпроси.
Бил Чес ги изгледа навъсено и се пресегна за шишето. Наблюдавах невъзмутимите им планинарски физиономии и изобщо не можех да се досетя какво мислят.
— Стана дума за някаква бележка — разсеяно промълви шерифът.
Бил Чес взе да рови из портфейла си и измъкна сгънатата хартийка. Патън я пое и бавно я изчете.
— Няма дата — отбеляза. Бил бавно поклати глава.
— Така е. Писана е преди месец, на дванайсети юни.
— Май че те беше напускала и преди.
— Ъхъ — втренчено го изгледа куцият. — Бях се напил и останах за през нощта при една пачавра. Беше миналия декември, точно преди да падне първият сняг. Заряза ме за една седмица, но се върна издокарана и по-хубава от всякога. Каза, че имала нужда да остане известно време сама и че живяла при една бивша колежка от Лос Анджелис.
— Името й?
— Не ми каза, пък и не я попитах. За мен, каквото и да направеше Мюриъл, винаги беше добре.
— Не ще и дума. А писъмце беше ли ти оставила тогава? — подхвърли шерифът уж разсеяно.
— Не.
— Доста старичка ми се вижда — вдигна Патън бележката.
— Цял месец я разнасям със себе си — изръмжа Бил Чес. — Кой ти каза, че и преди ме е напускала?
— Забравих вече. Знаеш как стават тези неща в нашия край. Хората всичко забелязват. Освен лете, когато е пълно с курортисти.
Известно време всички мълчаха, сетне Патън попита небрежно:
— Дванайсети юни ли каза, че изчезнала, или поне така си решил? Бяха ли тук онези от отсрещната вила?