Бил Чес ме изгледа и лицето му пак помръкна.
— Питай го тоя, дето си пъха носа навсякъде… ако вече не ти е надрънкал всичко.
Патън обаче изобщо не ме погледна. Очите му се отместиха към планинската верига отвъд езерото. После рече кротко:
— Мистър Марлоу нищо не ми каза, Бил, освен за трупа — как изскочил от водата и че е на жена ти. Каза ми също, че според теб Мюриъл си била тръгнала, оставила ти бележка и ти си му я показал. Нищо лошо няма в това, ако питаш мен.
Настъпи повторно мълчание. Бил се вторачи в покрития с одеяло труп на няколко крачки от него. Сви ръце в юмруци и по бузата му се стече едра сълза.
— Мисис Кингзли беше тук. Тръгна си същия ден.
А в другите вили нямаше никой. Тази година изобщо не са идвали — нито Пери, нито Фаркар.
Патън кимна и нищо не рече. Във въздуха се усети някаква напрегната празнота, сякаш нещо, което бе премълчано, беше дотолкова ясно на всички, че нямаше защо да се споменава.
Мълчанието се наруши от Бил Чес, който закрещя свирепо:
— Арестувайте ме, мръсници такива! Аз го направих, кой друг! Аз я удавих! Беше моя и я обичах! Негодник съм и винаги съм си бил такъв, но все пак я обичах! Вие едва ли можете да разберете това. Не се в опитвайте, няма смисъл. Арестувайте ме, по дяволите!
Никой нищо не каза.
Той сведе очи към стиснатия си загорял юмрук. Изведнъж замахна яростно и се фрасна с всичка сила по лицето.
— Ах ти, мръсно копеле! — прошепна прегракнало. От носа му бавно се стече струйка кръв. Той не помръдна, тя се спусна по устните, към брадичката, една капка тупна лениво върху ризата му.
— Трябва да дойдеш с нас да те разпитаме, Бил — спокойно и тихо произнесе Патън. — Сам знаеш. В нищо не те обвиняваме, но долу има хора, които трябва да поговорят с теб.
— Може ли да се преоблека? — едва промълви Бил Чес.
— Разбира се. Иди с него, Анди. Виж какво ще намериш, за да увием това тук.
Двамата тръгнаха по пътечката покрай ръба на езерото. Лекарят се прокашля, загледа се във водата и въздъхна.
— Сигурно ще искаш да свалиш трупа с моята кола, а, Джим?
Патън поклати отрицателно глава.
— Не. Това е беден край, докторе. Мисля, че дамата ще може да се повози по-евтино, отколкото вземаш за линейката.
Докторът се отдалечи ядосано, като подметка през рамо:
— Ако решиш, че трябва аз да платя за погребението, обади ми се.
— Говори ли се така! — въздъхна Патън.
Глава 9
Хотел „Индианска глава“ — боядисана в кафяво сграда, се намираше на ъгъла срещу новия дансинг. Паркирах отпред и влязох в тоалетната да си измия лицето и ръцете, да си среша косата и да я очистя от боровите иглички, преди да вляза в бар-ресторанта, който беше до фоайето. Вътре гъмжеше до полуда от мъже в спортни сака, лъхащи на алкохол, и жени с писклив смях, кървавочервени нокти и не особено чисти ръце. Управителят на хотела, който неуспешно се мъчеше да изглежда като гангстер от голяма класа, по риза и с дъвкана-предъвкана пура в уста, сновеше из залата със зорък поглед. При касата един мъж с белезникава коса се опитваше да чуе военния бюлетин по радиото, което пращеше от статичното електричество така, както картофеното пюре от вода. В най-отдалечения ъгъл селяндурски оркестър от петима души, издокарани в зле скроени бели сака и лилави риза, се опитваше да надвика данданията при бара; оркестрантите се усмихваха препарирано сред мъглата от цигарен дим и глъчката от пиянски гласове. Лятото пози прекрасен сезон, бе в разгара си в Пума Повит.
Погълнах така наречения „табл д’от“, изпих един коняк, за да го притисне и задържи в стомаха ми, и излязох на главната улица. Още беше светло, но на много места вече бяха запалили неоновите реклами и ранната вечер се олюляваше от жизнерадостната врява на клаксони, квичащи деца, тракащи топки за кегелбан, весело гърмящи пушки из тировете, джукбоксове, които се надсвирваха като пощурели а над всичко това откъм езерото долиташе гръмкият лаещ рев на скутерите, които не се бяха запътили за никъде, но препускаха, сякаш се надпреварваха със смъртта.
В крайслера ми седеше и пушеше слабичко момиче с много сериозен вид, кестенява коса и черни панталони; то разговаряше с един псевдокаубой, настанил се върху страничното стъпало. Заобиколих и седнах зад кормилото. Каубоят се отдалечи, като повдигна джинсите си. Момичето не помръдна.
— Казвам се Бърди Кепъл — представи ми се бодро. — Денем съм козметичка, а вечер работя за тукашния вестник „Знаме“. Извинете, че седнах непоканена в колата ви.
— Няма нищо. Искате само да поседите, или да ви закарам до някъде?