Побарабаних по вратата на колата, помълчах, после попитах:
— А какво му казахте все пак?
— Нищо. Първо, не бяхме съвсем сигурни. Второ, никак не ни хареса поведението му. Трето, дори да бяхме сигурни и обноските му да бяха наред, пак не бихме го насъскали по следите й. Откъде накъде? Всеки е вършил нещо, за което съжалява. Ето, например аз. Бях омъжена за един професор по класически езици в Редландския университет. Жената се изсмя.
— Можехте да изкопчите от него нещо интересно за вестника.
— Да, но тук горе ние сме преди всичко хора.
— Този Де Сото срещна ли се с Джим Патън?
— Сигурно, няма начин. Но Джим нищо не му е казал.
— Показа ли ви полицейската си значка? Тя се замисли, сетне поклати глава.
— Не си спомням. Решихме, че от само себе си се разбира — заради думите му. Във всеки случай наистина се държеше като градски полицай, на когото не минават никакви номера.
А за мен това е признак, че може да няма нищо общо с полицията. Някой казал ли е на Мюриъл за него?
Тя се поколеба, гледа известно време през предното стъкло, помълча, после извърна глава и леко кимна.
— Аз й казах. Макар че не ми влизаше в работата, нали?
— А тя какво рече?
— Нищо. Изсмя се притеснено, като че ли й разправих плосък виц. После си тръгна. Но останах с впечатлението, че зърнах в погледа й само за миг нещо много особено. Все още ли не се интересувате от Мюриъл Чес, мистър Марлоу?
— Че за какво ми е? И името й не бях чувал до днес следобед. Честна дума. Не съм чувал и за Милдред Хавиланд. Да ви откарам ли обратно в града?
— А не, благодаря. Ще повървя пеша. Само на няколко крачки съм. Много съм ви задължена. Надявам се Джим да няма неприятности. Особено от такова гнусно естество.
Тя излезе от колата, но преди да свали и втория си крак, отметна глава и се засмя.
— Казват, че съм доста добра козметичка. Дано да е така. Защото никак не ме бива да вземам интервюта. Лека нощ.
Аз също й пожелах „лека нощ“ и тя си тръгна. Седях в сумрака и зяпах подире й, докато стигна главната улица, зави и се изгуби от погледа ми. Тогава слязох от крайслера и се запътих към малката селска постройка на телефонната компания.
Глава 10
Питомна сърна с кожена кучешка каишка на шията прекоси улицата току отпреде ми. Потупах я по грубата козина и влязох в сградата. Зад малко бюро седеше дребно момиче с панталони и се трудеше над счетоводните книги. Каза колко струва разговорът с Бевърли Хилс и ми смени монети за автомата. Телефонната кабина беше отвън, долепена до фасадата.
— Надявам се, че ви харесва при нас — рече. — Толкова е спокойно, отморяващо.
Аз се затворих в кабината. За деветдесет цента успях да разговарям пет минути с Дерас Кингзли. Беше си у дома и почти веднага се обади, но връзката пращеше от статично планинско електричество.
— Открихте ли нещо? — попита ме с глас, издаващ поне три чашки преди лягане. Отново разговаряше грубо и самоуверено.
— Дори твърде много. Но не каквото търсех. Сам ли сте?
— Има ли значение?
— За мен — никакво. Обаче аз знам какво ще кажа, за разлика от вас.
— Хайде, говорете. Каквото и да е.
— Разговарях надълго и нашироко с Бил Чес. Чувствуваше се ужасно самотен. Жена му го напуснала преди месец. Скарали се, той отишъл да се напие, а като се върнал, от нея нямало и следа. Оставила му бележка, че предпочита да е мъртва, отколкото да продължи да живее с него.
— Май че Бил прекалява с пиенето — каза гласът на Кингзли от много, много далече.
— Когато се върнал, и двете жени били заминали. Представа нямал накъде е тръгнала мисис Кингзли. Лейвъри е бил тук през май, но оттогава не се е мяркал. И той самият ми го каза. Може, разбира се, да е идвал повторно, докато Бил се е наливал някъде, но не виждам смисъла, пък и в такъв случай оттук ще са слезли две коли. Допуснах, че жена ви и Мюриъл Чес са тръгнали заедно, обаче се оказа, че Мюриъл си има своя кола. Тази хипотеза, колкото и да е хилава, беше оборена от едно ново разкритие. Стана ясно, че Мюриъл Чес не е заминала за никъде. Пътят й свършил на дъното на вашето частно малко езеро. Днес излезе на повърхността. В мое присъствие.