Направих се, че не съм чул.
— Кингзли би ли се обърнал към полицията да намери жена му?
— Едва ли — рекох. — Твърде добре си я познава.
— Думите ти обаче с нищо не оправдават твоето намерение да претърсиш хижата на Бил — мъдро заключи той.
— Много ме бива да си вра носа навсякъде.
— Айде де! Измисли нещо по-добро.
— Да речем тогава, че се интересувам от Бил Чес. Но само защото си има неприятности и е твърде трогателен — макар да не е цвете за мирисане. Ако е убил жена си, трябва да е оставил някаква следа. Ако не е, редно е и за това да открием доказателства.
Той ме изгледа странично, като предпазлива птица.
— Например?
— Дрехи, бижута, тоалетни принадлежности и изобщо вещи, които всяка жена взема със себе си, когато си тръгва и не възнамерява да се върне.
Патън бавно се облегна назад.
— Да, ама тя не е заминала, синко.
— Тогава вещите трябва да са тук. А ако бяха тук, Бил щеше да ги види и да разбере, че не си е тръгнала.
— Дявол да го вземе, нито така ми харесва, нито иначе.
— Ако пък е убил жена си, щеше да се отърве от нещата, които тя би взела със себе си.
— По какъв начин, синко? Как мислиш? Жълтият абажур на лампата хвърляше бронзови отблясъци върху едната половина от лицето му.
— Разбрах, че имала собствен форд. С изключение на него, предполагам, че би изгорил каквото може, а останалото би заровил в гората. Твърде е опасно да потопи каквото и да било в езерото. Колата обаче не става нито за горене, нито за заравяне. Бил може ли да я кара?
Патън ме погледна учудено.
— Разбира се. Десният му крак не се сгъва и затова ще му е трудно със спирачката, но и с ръчната ще се оправи. Разликата между неговия форд и останалите е тъкмо в спирачката — разположена е до съединителя, та да може да натиска и двата педала с левия Крак.
Тръснах пепелта от цигарата си в синьо бурканче, в което някога е имало мед от портокалов цвят, съдейки по надписа върху малкия златен етикет.
— Най-големи главоболия би му създала колата — продължих аз. — Където и да я откара, все ще трябва да се прибере обратно, а няма да му е приятно да го видят как се връща. Ако пък просто я зареже някъде на улицата, да речем в Сан Бернардино, много бързо ще я намерят и ще разберат чия е. Това също не би го зарадвало. Най-добре би било да я продаде на търговец на крадени коли, обаче едва ли познава такъв. Затуй е по-вероятно да я скрие някъде в гората, откъдето лесно би се върнал пеша. А пеша с неговите крака означава съвсем наблизо.
— За човек, който твърди, че не се интересува от тая история, доста си поблъскал главата си над нея — сухо подхвърли Патън. — Значи според теб колата е скрита в гората. Друго?
— Той би трябвало да допусне, че ще бъде открита. Гората не гъмжи от народ, но от време на време все се навърта по някой дървар или ловец. Ако я намерят, тогава по-добре вътре да е и багажът на Мюриъл. За Бил това означава две версии — и двете не са блестящи, но поне донякъде са вероятни. Първата: била е убита от някой, който е подредил уликите така, че подозрението да падне върху Бил. Втората: Мюриъл наистина се е самоубила, но се е постарала да обвинят него. Самоубийство заради отмъщение.
Патън обмисли думите ми спокойно и старателно. Отиде до вратата и пак се изплю. Седна и разроши косата си. Загледа ме с непоколебим скептицизъм.
— Първата, както казваш, е вероятна — призна най-сетне. — Но само донякъде, пък и нямам кандидат за тая работа. Освен това не забравяй и дребния въпрос с бележката.
Аз поклатих глава.
— Да речем, че Бил е пазел писъмцето от предишния път. Да допуснем също така, че тя си е тръгнала, както той е смятал, без да напише нищо. След като мине примерно месец и тя не се обади, той може да се разтревожи дотолкова, че да започне да показва бележката наляво и надясно, като си мисли, че по този начин се застрахова, ако с нея нещо се е случило. Не ми го е казал, но може да му е хрумнало.
Патън поклати глава. Не му хареса. Нито пък на мен.
— А що се отнася до втората ти версия — бавно произнесе той, — тя за нищо не става. Да се самоубиеш и да подредиш нещата така, че друг да бъде обвинен, изобщо не се връзва с простичките ми представи за човешкия характер.
— В такъв случай представите ви за човешкия характер са прекалено простички. Това е правено и почти винаги от жени.
— Не — отсече шерифът. — На петдесет и седем станах и с много откачен народ съм имал работа, но такива глупости не съм чувал. На мен ми допада следното: тя наистина решава да го напусне и пише бележката, но той се появява малко преди тя да изчезне, причернява му пред очите и я утрепва. А сетне вече е трябвало да извърши всичко, за което говорихме.