— Не съм я виждал и нямам представа как би постъпила при дадени обстоятелства. Бил ми каза, че се запознал с нея в един бар в Ривърсайд преди година и нещо. Може да е имала дълго и объркано минало. Що за момиче беше?
— Дребна блондинка и много хващаше окото, като се понаправеше. Само че се беше занемарила, докато живееше с Бил. Кротко момиче, лицето му нищо не издаваше. Бил твърди, че била с буен характер, ама аз не съм видял такова нещо. Виж, за него не мога да кажа същото.
— А според вас приличаше ли на снимката на Милдред Хавиланд?
Челюстите му спряха да преживят, устните му се свиха почти строго. После много бавно задъвка отново.
— Хм! Довечера, преди да си легна, ще надзърна под леглото — да не би да се криеш там. Откъде тези сведения?
— Едно много симпатично момиче ми каза — Бърди Кепъл. Интервюираше ме за вестника. Случайно спомена за някой си Де Сото — полицай от Лос Анджелис, който показвал снимката на цялото градче.
Патън се плесна по дебелото коляно и се прегърби.
— Сбърках с тая история — заяви трезво. — Една от грешките ми. Този орангутан беше разнасял снимката навсякъде, преди да дойде при мен. Това, изглежда, ме засегна. Вярно, приличаше малко на Мюриъл, но недотам, чеда съм съвсем сигурен. Питах го защо я търси. Той ми рече: „По полицейски въпроси.“ — „Полицейските въпроси са и мои, казах, не ме гледай, че съм прост селянин.“ А той отговори, че указанията му били да открие жената, и нищо повече. Сигурно и той сбърка, като се държа така с мен. Но май не биваше да му казвам, че не познавам никоя жена, която да прилича на снимката.
Едрият спокоен мъжага се усмихна разсеяно на тавана, после свали очи и ме изгледа, без да мига.
— Ще ти бъда благодарен, ако не се раздрънкаш за тази работа, синко. Пък и разсъжденията ти бяха правилни. Ходил ли си горе към Кун Лейк?
— Не съм и чувал за него.
— На километър оттук — посочи той с палец зад гърба си — има едно тясно черно пътче през гората, което извива на запад. Може да не го забележиш, закътано е сред дърветата. Изкачва се на петстотин метра височина и след един-два километра свършва при Кун Лейк. Много приятно местенце. От време на време ходят излетници, но не често. Износват се гумите на колите. Има три плитки езерца, целите в тръстика. В сенчестите места и по това време дори се задържа сняг. Няколкото бараки от дялани на ръка греди са толкова стари, че откак се помня, все ги чакаме да се разпаднат, а голямата дървена къща преди десетина години се използуваше от университета в Монтклеър за летен лагер, но сега е съвсем разнебитена. Отдавна не са я посещавали. Та тази къща е по-отдалечена от езерото, насред гората. Отзад има стара баня с ръждясал бойлер, а отстрани — голям навес за дърва с плъзгаща се врата. Строен е бил за гараж, но са го използували за склад на дърва и извън сезона са го заключвали. Дървата за огрев са едно от малкото неща, които могат да се крадат по нашите места, но никой няма да седне да разбива врата за тази цел, след като може да си задигне от някоя купчина. Ти сигурно се досещаш вече какво открих под този навес.
— Мислех, че се бяхте запътили за Сан Бернардино.
— Промених си решението. Казах си, че не е редно Бил да се вози в една кола с трупа на жена си. Затова я изпратих с линейката, а Бил тръгна с Анди. Пък аз си рекох: „Дай да огледам по-добре наоколо, преди да оставя нещата в ръцете на следователя.“
— Колата на Мюриъл ли беше под навеса?
— Ъхъ. И два незаключени куфара в багажника. Натъпкани с дрехи, съвсем небрежно, ако питаш мен. Женски дрехи. Най-важното, синко, е, че само местен човек ще знае за това място.
Съгласих се с него. Той пъхна ръка в напречния страничен джоб на якето си и извади топче хартия. Разтвори го върху дланта си и я протегна към мен.
— Я виж.
Приближих се и погледнах. Върху хартийката лежеше тънка златна верижка, дълга около двайсетина сантиметра, с миниатюрна закопчалка, колкото една брънка. Верижката беше скъсана, но закопчалката бе непокътната. И златото, и хартийката бяха посипани с бял прах.
— Как мислиш, къде я намерих? — попита Патън. Взех верижката и се опитах да наместя срязаните краища. Нищо не се получи. Не коментирах по въпроса, а си наслюнчих пръста, топнах го в белия прах и го близнах.
— В кутия с пудра захар — отвърнах. — Това е гривна за глезен. Има жени, които никога не ги махат, като венчалните пръстени. Който е свалил тази, а нямал ключето.
— Какво ти говори цялата работа?
— Нищо особено. За какво му е на Бил да среже тази гривна от крака на Мюриъл, а да остави зеления гердан на врата й? Нямало е никакъв смисъл и самата Мюриъл да я среже — при положение, че е изгубила ключето, — а след това да я скрие на такова място, че да бъде открита. Никой няма да претърсва толкова подробно, освен ако не се намери трупът й. Бил би я хвърлил в езерото, ако е негова работа. Но ако Мюриъл е искала хем да си я запази, хем да я скрие от Бил, тогава лесно може да се обясни мястото, където сте я намерили.