Това говореше зле за Бил Чес. Интересно Патън какво си бе помислил.
Върнах се в кухнята и претършувах откритите рафтове над умивалника и до него. Бяха натежали от кутии, буркани и основни домакински продукти. Пудрата захар беше в квадратна кафява кутия с отчупено крайче. Патън се бе опитал да почисти разсипаното. До захарта имаше сол, бакпулвер, боракс, нишесте, кафява тръстикова захар и какво ли не още. Може би в тях имаше скрито нещо.
Нещо, срязано от верижка, чиито крайчета не пасваха.
Затворих очи, насочих произволно пръст и улучих бакпулвера. Измъкнах един вестник от сандъка с дървата за горене, разстлах го и изсипах белия прах. Разбърках го с лъжица. Неприлично много бакпулвер, но нищо друго. Върнах го в кутията и повторих същото с боракса. Само боракс. Дано третия път ми провърви. Опитах нишестето. То посипа всичко с тънък бял слой, но си беше само нишесте.
Дочух далечни стъпки и се смразих. Пресегнах ръка, щракнах ключа на светлината, метнах се към хола — и право към нощната лампа. Много късно, за да има полза, разбира се. Стъпките прозвучаха отново, приглушени и предпазливи. Космите на врата ми настръхнаха.
Стоях и чаках в тъмнината, с фенерчето в ръка. Така пропълзяха две мъчително безкрайни минути. Опитвах се и да дишам, но не през цялото време.
Едва ли беше Патън. Той би нахълтал направо в стаята и би ми се накарал. А предпазливите и тихи стъпки сякаш се движеха насам-натам — повървят, поспрат, пак тръгнат, пак спрат. Промъкнах се до вратата и бавно завъртях дръжката. Сетне с рязко движение отворих и пронизах мрака с лъча на фенерчето.
Две очи блеснаха насреща ми като златни лампички. После един подскок и тропот на копита назад към дърветата. Любопитна сърна, нищо повече.
Затворих вратата и тръгнах подир светлината на фенерчето към кухнята. Малкото светло петно кацна право върху кутията с пудра захар.
Запалих пак лампата, свалих кутията и я изпразних върху вестника.
Патън не беше ровил достатъчно дълбоко. Попаднал случайно на нещо, той явно бе решил, че това е всичко. Не се беше сетил, че би трябвало да има още.
Насред фината захар белееше още едно сгънато листче. Тръснах го, за да го изчистя от полепналата сладка пудра, и го разгънах. Вътре имаше миниатюрно златно сърчице — не по-голямо от нокътя на женско кутре.
Изгребах с лъжица захарта обратно в кутията, поставих я на мястото й върху поличката, смачках вестника и го напъхах в печката. Върнах се в хола и включих нощната лампа. По-ярката светлина ми позволи едва-едва да разчета надписа на гърба на златното сърчице: „На Милдред от Ал. 28 юни 1938. С много обич“.
На Милдред от Ал, На Милдред Хавиланд от Ал не знам си кой. Милдред Хавиланд бе Мюриъл Чес. Мюриъл Чес беше мъртва — две седмици след като някакъв полицай на име Де Сото я бе търсил.
Стоях, стиснал сърчицето, и се питах за какво ми е, ала нищо не ми хрумна.
Сгънах го отново в хартийката, напуснах хижата и се върнах в селото.
Патън беше на служебното си място, говореше по телефона. Вратата бе заключена. Трябваше да го изчакам да свърши. След малко остави слушалката и дойде да ми отвори.
— Не сте бръкнали достатъчно дълбоко в захарта — рекох.
Той погледна златното сърчице, после мен, върна се на мястото си зад тезгяха и извади от бюрото си евтина лупа. След като проучи надписа на гърба, ме стрелна сърдито с очи.
— Трябваше да се досетя, че си решил на всяка цена да претърсиш хижата — каза троснато. — Надявам се, че няма да си имам неприятности с тебе, синко?
— Вие пък трябваше да забележите, че срязаните краища на верижката не си пасват.
Той ме изгледа тъжно.
— Де да имах твоите очи, синко.
Побутна сърчицето със заобления си тъп показалец. Втренчи се в мен, но нищо не каза.
— Ако си мислите, че Бил е имал повод за ревност във връзка с тази гривничка, значи сме на еднакво мнение — обадих се аз. — Но само ако я е видял. Между нас казано обаче, готов съм да се хвана на бас, че той си е нямал представа за съществуването й и никога не е чувал името Милдред Хавиланд.
— Изглежда, дължа извинение на онзи Де Сото — бавно изрече Патън.
— Ако изобщо го видите отново.
Той пак ме изгледа продължително с изпразнени очи, и аз му върнах със същата монета.
— Не ми казвай, синко. Позволи ми сам да се досетя, че ти е хрумнало нещо съвсем ново.
— Ъхъ. Бил не е убил жена си.
— Ами?!
— Убеден съм. Убиецът е някой от миналото и. Някой, който е изгубил следите й, открил ги е наново, разбрал, че е омъжена за друг, и това никак не му г харесало. Някой, който познава тукашния край, което впрочем се отнася не само за живеещите наоколо, и е знаел къде може да скрие колата и дрехите й. Някой, който е мразел и е умеел да крие чувствата си. Който я убедил да замине с него, а когато всичко било готово и бележката написана, я стиснал за гърлото и тя си получила заслуженото, според него. След това скрил трупа в езерото и си тръгнал. Харесва ли ви?