— Ами какво да ти кажа — здравомислещо заяви шерифът. — Звучи доста сложно, не мислиш ли? Но не е изключено. Никак не е изключено.
— Щом тази версия ви омръзне, веднага ми кажете. Ще ви поднеса нещо ново.
— Не се и съмнявам — каза той и за пръв път, откакто го познавах, се засмя.
Пожелах му „лека нощ“ и го оставих да премисля нещата трудоемко, като заселник в Дивия запад, изравящ от земята пън.
Глава 13
Някъде към единайсет часа стигнах долния край на нанадолнището и паркирах в една от диагоналните клетки встрани от хотел „Прескът“ в Сан Бернардино. Извадих от багажника чантата с пижама, бельо и четка за зъби и вече бях изкачил трите стъпала до вратата, когато пиколото с галони на панталоните, бяла риза и черна папионка ми я изтръгна от ръката.
На рецепцията дежуреше мъж с глава като яйце, който никак не се интересуваше от мен или от каквото и да било. Облеклото му се състоеше от некомплектуван бял платнен костюм и докато ми подаваше писалката, се прозяваше, загледан в далечното празно пространство, сякаш си спомняше детството.
Ние с пиколото се изкачихме с асансьор метър на метър до втория етаж и извървяхме няколко километра по безкрайни коридори. Колкото повече вървяхме, толкова по-горещо ставаше. Той отключи вратата на стая колкото килер, с едно прозорче, което гледаше към шахтата. Отворът на климатичната инсталация горе на тавана беше колкото дамска кърпичка. Парченцето панделка, завързано за него, едва-едва потрепваше, колкото да покаже, че там нещо мърда.
Пиколото беше висок, слаб, пожълтял, възрастен и хладен като замръзнала пача. Прехвърли дъвката си от едната буза към другата, остави чантата ми върху стола, вдигна очи към отвора в тавана и ги прехвърли върху мен. Бяха с цвят на глътка вода.
— Може би трябваше да поискам по-скъпа стая — поне за долар — обадих се аз. — Тази ми е малко тясна в раменете.
— Имате късмет, че изобщо намерихте стая. Градът сега се пръска по шевовете.
— Донеси ни нещо безалкохолно, чаши и лед — поръчах аз.
— Ни?
— Ако не си въздържател, разбира се.
— Май ще мога да рискувам, вече е доста късно.
И той излезе. Аз си свалих сакото, вратовръзката, ризата и долната фланелка и взех да крача напред-назад из топлото течение, предизвикано от отварянето на вратата. Миришеше на горещо желязо. Влязох странично в банята — разбирате що за баня беше — и се напръсках с хладката вода, която минаваше за студена. Задишах малко по-спокойно и точно тогава се върна високият апатичен хоп с табла в ръце. Затвори вратата и аз извадих шишето с ръжено уиски. Той наля две чаши, разменихме си над ръбовете им обичайните неискрени усмивки и пихме. Потта ми се застича от тила по гръбнака и вече бе стигнала чорапите, когато оставих чашата. Но все пак се почувствувах по-добре. Седнах на леглото и погледнах към пиколото.
— Колко време можеш да останеш?
— Зависи какво ще правя.
— Ще си спомняш.
— Хич ме няма по тази част.
— Аз пък имам пари за харчене — заявих. — За каквото ми хрумне.
Извадих портфейла си, залепнал малко под гърба ми, и пръснах върху леглото няколко вехти еднодоларови банкноти.
— Пардон — рече пиколото. — Сигурно сте полицай.
— Не ставай глупав. Да си виждал полицай, който реди пасианси със собствените си пари? Наричай ме частен детектив.
— Започва да ми става интересно. Уискито ми размърда мозъка.
Подадох му един долар.
— Опитай се да го доразмърдаш с това. Може ли да ти викам Дългия Тексасец от Хюстън?
— От Амарило съм. Макар че няма никакво значение. Как ви харесва тексаското ми произношение? На мен пък ми се гади от него. Но хората си падат по тексасците.
— Запази си го. От него никой не е изгубил пари. Той се усмихна широко и грижливо напъха банкнотата в малкото джобче на панталоните си.
— Какво си правил в петък, дванайсети юни? — попитах. — Късно следобед или привечер. Било е петък, както казах.
Той отпи от уискито, замисли се, леко заклати леда в чашата и пак отпи.
— Тук си бях, на смяна от шест до дванайсет.
— Една жена се е регистрирала в хотела — слабичка, хубава блондинка — и е останала до вечерния влак за Ел Пасо. Предполагам, че е заминала с него, защото в неделя сутринта е била в Ел Пасо. Пристигнала е с пакард-клипър, на името на Кристал Грейс Кингзли, с адрес Карсън Драйв номер деветстотин шейсет и пет, Бевърли Хилс. Може да се е регистрирала под това или под друго име, а може и изобщо да не се е записала е дневника. Колата й е все още в гаража на хотела. Бих искал да поговоря с момчетата, които са били на регистрацията при наемането и освобождаването на стаята. И това струва долар — само за да си помислиш по въпроса.