Отделих още един от изложените екземпляри и той се присъедини към другия в малкото му джобче със звук на боричкащи се гъсеници.
— Дадено — спокойно отвърна събеседникът ми.
Остави чашата си, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Аз довърших питието и си налях още едно. Отидох до банята и пак се намокрих с топла вода. Докато вършех тази работа, телефонът на стената иззвъня и аз се вклиних в миниатюрното пространство между вратата на банята и леглото, за да вдигна слушалката.
— Съни е бил на регистрацията — рече тексаският глас. — Обаче миналата седмица са го взели в казармата. Едно друго момче — Лес му е името, е било при освобождаването на стаята. То е тук.
— Добре. Изстреляй го, моля те, при мен. Довършвах втората чаша и вече мислех за трета.
когато на вратата се почука. Отворих и зърнах на прага дребен зеленоок плъх със стисната момичешка уста. Влезе с танцуваща походка и ме изгледа с едва доловима подигравка.
— Ще пиете ли?
— То се знае — изрече хладни.
Сипа си гигантска доза, добави една идея лимонада, пресуши смеската на един дъх, пъхна цигара между гладките устенца и драсна клечка кибрит още докато я вадеше от джоба си. Издуха дима и продължи да мс гледа втренчено. С крайчеца на окото си зърна парите върху леглото, без дори да погледне натам. Над джобчето на ризата му вместо обичайния номер беше избродирана думата „старши“.
— Вие ли сте Лес?
— Не. — Кратко мълчание. — Тук не обичаме ченгетата — добави. — В хотела няма детектив и не ни се занимава с такива, дето вършат работата на други хора.
— Благодаря. Това беше всичко.
— Ъ?
Устичката му злобно се сви.
— Изчезвай.
— Аз пък разбрах, че сте искали да говорите е мен — подигравателно се изсмя малкият.
— Ти ли си началникът на хоповете?
— Проверете, ако не вярвате.
— Исках да те почерпя една чашка. И да ти дам един долар. На — подадох му го аз. — И благодаря, че си направи труда да дойдеш.
Той прибра банкнотата, без да каже „благодаря“. Обаче не помръдна от мястото си — от носа му извираше пушек, очите му бяха присвити, гадни.
— Тук каквото аз кажа, това става.
— Става, доколкото можеш да избуташ на мускули. Пък то не е много. Нали си изпи чашата и прибра рушвета? Сега изчезвай.
Той сви рязко рамене, обърна се и безшумно се изниза от стаята.
След четири минути на вратата отново се почука, много леко. Влезе високият, широко усмихнат. Аз пак седнах на леглото.
— Лес едва ли ви допадна много, а?
— Никак. Той доволен ли е?
— Сигурно. Знаете ги началниците какви са. Трябва да си получат своя дял. Може би ще е по-добре мен да наричате Лес, мистър Марлоу.
— Значи ти си бил на рецепцията, когато е освободила стаята.
— Не, всичко беше номер — да забавим топката, докато шефът си вземе своето. Тя изобщо не се регистрира в хотела. Но си спомням пакарда. Даде ми един долар, за да го прибера в гаража и да наглеждам багажа й, докато стане време за влака. Обядва тук, в ресторанта. А в този град за един долар добре ще те запомнят. Пък и доста приказки се изприказваха за пакарда, който от толкова време стои в гаража.
— Как изглеждаше?
— Беше облечена с костюм в бяло и черно — повече бяло, отколкото черно, със сламена шапчица с черно-бяла панделка. Спретната блондинка, както казахте. До гарата отиде с такси. Аз занесох багажа й до колата. Куфарите бяха с инициали, но не ги помня — съжалявам.
— Радвам се, че не ги помниш. Иначе би било прекалено. Пийни си още. Колко годишна беше според теб?
Той изплакна втората чаша и си сипа съвсем прилично количество.
— В днешно време е много трудно да определиш женската възраст — каза. — Стори ми се трийсетинагодишна.
Бръкнах в джоба на сакото си за снимката на Кристал и Лейвъри на плажа и му я подадох.
Той я заразглежда старателно, като ту я приближаваше към очите си, ту я отдалечаваше.
— Няма да се наложи да даваш клетвени показания в съда — успокоих го аз.
Той кимна.
— И не бих искал. Тези дребни блондинки така си приличат, че само да си сменят дрехите и грима или светлината да пада под друг ъгъл, и са съвсем еднакви или съвсем различни.
Лес продължи да се колебае, загледан в снимката.
— Нещо като че ли те гложди — обадих се аз.