— Не, не изрових нищо друго. Тази сутрин при мен дойде един полицай, колкото да ме огледа и да ме предупреди да не напускам града, без да се обадя. Опита се да разбере какво съм правил в Пума Поинт. Нищо не казах, а той дори не беше чувал за съществуването на Джим Патън. Явно Патън си е мълчал.
— Джим е много свестен човек и би направил всичко, което зависи от него. Защо ме питахте снощи за някоя си Милдред… как й беше фамилното име?
Разказах му накратко. Също и за колата на Мюриъл Чес и за дрехите й — къде са били намерени.
— Историята се оформя твърде зле за Бил — каза той. — Аз самият добре познавам Кун Лейк, но и през ум не би ми минало да използувам стария навес, пък дори и не подозирах, че съществува. Звучи не само зле, но и предумишлено.
— Не съм съгласен. Щом като познава добре местността, не е било необходимо да търси такова сложно скривалище. Още повече, че за него разстоянието е проблем.
— Възможно е. Какво възнамерявате да правите сега?
— Ще се заема отново с Лейвъри, разбира се. j Той се съгласи с мен и додаде:
— Този другият случай — колкото и да е трагичен — жали не ни влиза в работата?
— Само ако жена ви е замесена в него.
— Вижте какво, Марлоу. — Гласът му прозвуча доста рязко. — Разбирам инстинкта ви на детектив да свързвате всички събития в един стегнат възел, но все пак го обуздавайте. Животът съвсем не е такъв — поне доколкото аз го познавам. Най-добре оставете проблемите на семейство Чес на полицията, а вие впрегнете мозъка си на работа за разрешаване на моите проблеми.
— Дадено — рекох.
— Не мислете, че ви нареждам — добави той. Засмях се сърдечно, казах „довиждане“ и затворих.
Дооблякох се и слязох в подземния гараж да си взема крайслера. И пак потеглих към Бей Сити.
Глава 15
Подминах кръстовището на Олтеър Стрийт и напречната уличка, която продължаваше до ръба на каньона и там завършваше в паркинг с формата на полукръг, обрамчен с тротоар и бяла дървена предпазна оградка. На паркинга поседях известно време в колата, мислих, гледах морето и се наслаждавах на синьосивия планински скат, който се спускаше към брега. Опитвах се да реша дали да гладя Лейвъри с перце, или да карам с опакото на ръката и острото на езика. Реших, че нищо няма да изгубя от мекия подход. Ако не дадеше резултат, в което впрочем бях убеден, щях да оставя нещата на естественото им развитие и тогава бихме могли да изпотрошим мебелите.
На асфалтираната алея, по която се слизаше до средата на нанадолнището откъм външния ръб на каньона, под къщите, нямаше жива душа. По-надолу, на съседната стръмна уличка, две момченца мятаха бумеранг към стръмния склон и го гонеха с обичайното настървено блъскане и сквернословие. Още по-ниско се виждаше къща, оградена с дървета и стена от червени тухли. В задния двор зърнах простряно пране и два гълъба, които се разхождаха важно по наклонения покрив я поклащаха глави. Синьобежов автобус задрънча по улицата и спря пред тухлената къща, за да слезе много бавно и внимателно древен старец, който стъпи твърдо на земята и почука с тежък бастун, преди да запълзи нагоре по склона.
Въздухът беше по-чист от вчера. Спокойствие изпълваше утрото. Оставих колата, където бях спрял, и тръгнах по Олтеър Стрийт към номер 623.
Щорите на фасадните прозорци бяха спуснати и къщата имаше дремлив вид. Прекосих покритата с декоративен мъх пътека, забих пръст в звънеца и видях, че вратата не е добре затворена. Беше се отпуснала върху рамката, а езичето на бравата се опираше о долния ръб на ключалката. Спомних си, че предишния ден на излизане вратата заяде и трудно я затворих.
Бутнах я леко и тя се разтвори с тихо щракване. Стаята беше мрачна, но през западните прозорци се процеждаше малко светлина. На позвъняването ми никой не откликна. Не повторих. Отворих още по-широко и влязох.
Посрещна ме приглушена топла миризма — така миришат къщите, когато утрото напредне, а те още не са проветрени. Бутилката „VAT 69“ върху кръглата масичка до дивана беше почти празна, а до нея чакаше втора, неотворена. На дъното на медната кофичка за лед имаше малко вода. Видях две използувани чаши, както и половин шише газирана вода.
Нагласих вратата горе-долу в същото положение, в което я намерих, и се ослушах. Ако Лейвъри не си беше у дома, намерението ми бе да рискувам и да потършувам наоколо. Не го държах кой знае колко в ръцете си, но може би знаех достатъчно, за да не се реши да вика полиция.
Времето минаваше в тишина. Минаваше в сухото цъкане на електрическия часовник върху поличката на камината, в далечното свирене на кола по Астър Драйв, в стършеловото бръмчене на самолет над хълмовете отвъд каньона, във внезапното включване и ръмжене на електрическия хладилник в кухнята.