Влязох по-навътре в стаята, спрях и взех да се оглеждам, наострил уши, ала чувах само звуци, които принадлежат на къщата и нямат нищо общо с хората; в нея. Тръгнах по килима към сводестия проход в дъното.
Върху извивката на белите железни перила, там, където свършваше арката и надолу се спускаха стълби, се появи ръка в ръкавица. Показа се и остана така.
После се плъзна нагоре, появи се дамска шапка, сетне и главата. Жената тихо се изкачи по стълбите, мина през сводестия проход, но като че ли все така не ме виждаше. Беше слаба, на неопределена възраст, с разбъркана кестенява коса, с размазано по устата алено червило, прекалено много руж по скулите, силно гримирани очи. Облечена беше със син вълнен костюм, който ни най-малко не се връзваше с лилавата шапка, килната до краен предел на една страна, та чак едва се крепеше.
Видя ме, но нито спря, нито промени на йота израза на лицето си. Бавно навлезе в стаята, като държеше дясната си ръка разперена встрани. Кафявата ръкавица, която бях зърнал върху перилото на стълбата, бе на лявата й ръка. Дясната ръкавица обвиваше дръжката на малък автоматичен пистолет.
Сега вече спря, тялото й се изви назад и от устата н излезе кратък скръбен писък. Сетне се изкикоти — кресливо и нервно. Обърна патлака към мен и започна да се приближава — крачка по крачка.
Аз гледах пистолета и не пищях.
Когато разстоянието между нас стана достатъчно интимно, насочи дулото към стомаха ми и рече:
— Исках си наема, нищо друго. Виждам, че добре се грижи за къщата. Нищо не е счупено. Винаги е бил добър, спретнат, внимателен наемател. Само не исках да закъснява прекалено много с наема.
Някой попита с напрегнат, нещастен глас, много учтиво:
— С колко месеца е закъснял?
— С три. Двеста и четирийсет долара. Осемдесет долара на месец е съвсем разумен наем за една така добре обзаведена къща. И преди съм имала трудности при прибирането на парите, но винаги сме се споразумявали накрая. Обеща да ми плати с чек тази сутрин. По телефона. Искам да кажа, че по телефона обеща да ми даде тази сутрин чека.
— По телефона — повторих аз. — Тази сутрин. Зашавах леко с крака, като гледах да не бие на очи. Намерението ми беше да се приближа дотолкова, че да замахна странично към пистолета, да го избия нагоре и да отскоча, преди тя да успее да го обърне пак към мен. Никога не ми е провървявало с тази стратегия, но от време на време се налага да я прилагам. Имах чувството, че моментът пак е настъпил.
Бях се приближил с около една педя, но не достатъчно, за да започна маневрата.
— Вие ли сте собственичката? — попитах, без да гледам пистолета. Хранех слаба, много слаба надежда, че жената няма представа за насоченото към мен дуло.
— Ами да, разбира се. Аз съм мисис Фолбрук. Вие за кого ме взехте?
— Помислих си, че нищо чудно да сте собственичката. Нали говорехте за наема… Но не ви знаех името.
Още една педя. Добре работех, много гладко. Жалко, ако усилията ми отидеха на вятъра.
— А вие кой сте, ако смея да попитам?
— Наминах да прибера вноската за колата. Вратата беше едва-едва открехната и без да искам, нахълтах. Сам не зная защо.
И направих физиономия на представител на кредитна компания, дошъл за поредната нередовна вноска. Непроницаема и сурова, но готова всеки момент да разцъфне в слънчева усмивка.
— Да не искате да кажете, че мистър Лейвъри е закъснял с вноската за колата? — попита тя разтревожено.
— Малко. Не кой знае колко — рекох успокоително.
Вече бях напълно готов. Разстоянието беше подходящо, а би трябвало да съумея и да замахна добре. Само едно добре преценено рязко и широко движение отвътре навън. Започнах да вдигам крак от килима.
— Знаете ли — обади се жената. — Странна работа — този пистолет, Намерих го на стълбите. Такива са ужасни, целите в смазка… А килимът на стълбището е много добро качество, сив плюш. Доста е скъп.
И тя ми подаде пистолета.
Ръката ми се пресегна, вцепенена като яйчена черупка и също толкова крехка. Поех оръжието. Тя помириса с отвращение ръкавицата, която го бе стискала допреди малко. И продължи да говори със същото откачено благоразумие. Коленете ми изпукаха, отпускайки се от напрежението.
— Вашата работа е далеч по-лесна — продължи жената. — Имам предвид вноската за колата. Можете просто да му я отнемете, ако се стигне дотам. Но съвсем не е толкова лесно да си вземеш къщата заедно с мебелите. За да изгониш един наемател, са нужни време и пари. Отношенията обикновено се влошават и някои вещи се повреждат, понякога умишлено. Килимът в тази стая струваше над двеста долара, купен на старо. От юта е, но е много красив, не намирате ли? Сигурно не бихте се досетили, че е от юта и е купен на старо. Всъщност много е глупаво да се казва „на старо“, щом е използуван съвсем малко. Аз също дойдох пеша, за да не хабя гумите на колата. Можех да взема автобуса поне донякъде, но тези пущини никога не идват навреме или ако се покажат, то е в обратна посока.