Очите му бяха странно блестящи и напрегнато очакващи, сякаш е подушил аромата на сутрешното кафе и ей сега ще излезе от кабинката.
Добре свършена работа. Тъкмо си се избръснал, съблякъл си се, надвесил си се към душа, опрян на завесата, и нагласяваш температурата на водата. Вратата зад гърба ти се отваря и някой влиза. Този някой май че е жена. Тя държи пистолет. Поглеждаш към него и жената стреля.
С първите три изстрела не те улучва. Изглежда невъзможно от такова малко разстояние, но факт. А може би често се случва. Какво разбирам аз, толкоз малко съм живял.
Няма къде да бягаш. Би могъл да рискуваш и да се метнеш отгоре й, ако си такъв човек и ако поне донякъде си се стегнал. Ала надвесен над крановете за вода, хванал се с една ръка за завесата, ти не си добре с равновесието. Освен това се сковаваш от ужас, ако си като всички хора. Няма къде да ходиш, освен вътре в кабинката на душа.
Там и отиваш. Влизаш доколкото можеш навътре, но кабинките за душ са малки и покритата с плочки стена те спира. Допрял си гръб до най-отдалечената. Пространството ти свършва, свършва твоят живот. Тогава се разнасят още два изстрела, а може би три и ти се свличаш покрай стената, дори очите ти вече не са изплашени. Те са просто празните очи на мъртвеца.
Тя се пресяга и спира водата. Нагласява заключващото копче на вратата. На излизане от къщата хвърля празния пистолет върху килима на стълбището. За какво да се тревожи. Пистолетът по всяка вероятност е твой.
Така ли беше? Дано да съм прав.
Наведох се и подръпнах ръката му. По-студена не би могла да бъде, нито пък по-схваната. Излязох от банята, но оставих отключено. Вече беше излишно да натискам копчето. Само ще създам работа на полицията. Влязох в спалнята и издърпах носната кърпичка изпод възглавницата. Миниатюрно памучно квадратче с фестонирани с червено ръбчета. В ъгълчето бяха избродирани два ситни инициала, също с червено: А. Ф.
— Ейдриън Фромсет — произнесох на глас.
Засмях се. Смехът ми прозвуча таласъмски.
Тръснах кърпичката, за да проветря част от миризмата на „Шипър“, сгънах я и я прибрах в джоба си. Качих се пак в хола и взех да ровя из бюрото до стената. Нямаше интересни писма, телефонни номера, нито пък разпалващи любопитството кибритени кутийки. Или ако е имало, не ги намерих.
Погледнах телефона. Беше върху малка масичка до камината и имаше дълъг шнур, за да може мистър Лейвъри да си лежи върху дивана с цигара между хубавите гладки устни, с висока чаша ледено питие на масичката до него и много, много време за безкраен разговор с някоя приятелка. Сладкодумен, провлачен, лекомислено-закачлив, шеговит, не много префинен, но не и откровено непристоен разговор, какъвто несъмнено му е доставял удоволствие.
И всичко това на вятъра. Отидох до вратата, нагласих езичето така, че да мога пак да вляза, затворих добре, като я придърпах силно, докато чух щракване. Тръгнах по пътеката и застанах, огрян от слънцето, загледан отсреща в къщата на доктор Олмър.
Никой не извика, не изтича навън. Никой не наду полицейска свирка. Наоколо цареше тишина, слънце и спокойствие. Никаква причина за тревога. Просто Марлоу беше намерил още един труп. Вече добре се справя. Викат му Марлоу По Едно Убийство На Ден. Линейката за прибиране на трупове върви подире му, за да насмогне.
Иначе приятен човек, такъв един добродушен. Върнах се на кръстовището, влязох в колата си, запалих, дадох на заден и изчезнах.
Глава 17
Пиколото в Спортния клуб се върна само след три минути и ми кимна да го последвам. Качихме се с асансьор до четвъртия етаж, повървяхме по коридора и той ми посочи полуотворена врата.
— Ще завиете вляво, сър. Ако обичате, по-тихо. Някои от членовете спят.
Влязох в библиотеката. Книгите бяха зад стъклени витринки, списанията — върху дълга маса в средата на помещението. Портретът на основателя на клуба беше осветен. По всичко личеше обаче, че истинската задача на библиотеката беше да осигурява условия за сън. Издадени напред библиотечни шкафове разделяха залата на множество малки ниши, в които имаше кожени кресла с високи облегалки и неописуеми размери и мекота. В някои от тях мирно дремеха старци с виолетови лица, вследствие на високо кръвно налягане, а от тесните им ноздри излизаше пискливо измъчено похъркване.
Направих няколко крачки и свих вляво. Дерас Кингзли се беше настанил в последната ниша, в най-отдалечения край на библиотеката, където имаше две кресла едно до друго, обърнати към ъгъла на помещението.
Голямата му глава с тъмна коса едва-едва се подаваше иззад облегалката на едното. Отпуснах се в съседното кресло и леко му кимнах.