Ръката му се стрелна към оръжието до него в креслото.
— Няма да стане — казах. — Трябва да ми го върнете. Марлоу може да е много умен и да храни към вас големи симпатии, но не може да си позволи укриването на такава жизненоважна улика като пистолета, с който е било извършено убийството. Мога да действувам само въз основа на презумпцията, че жена ви е очевидният убиец, а очевидното често е погрешно.
Той изстена, но ми протегна голямата си ръка, стиснала пистолета. Аз го прибрах в джоба си. После пак го извадих и рекох:
— Бихте ли ми дали за малко носната си кърпа? Не искам да използувам моята. Може да ме претърсят.
Кингзли ми подаде колосана бяла кърпа и аз грижливо избърсах с нея пистолета, преди да го пусна отново в джоба си. После му я върнах.
— Моите отпечатъци могат да се обяснят — казах, — но не искам да намерят вашите. Ето какво мога да направя. Ще се върна там, ще оставя пистолета където беше и ще извикам полицията. Ще им кажа каквото знам и ще реагирам според обстоятелствата. Няма начин да укрия нещата. Ще трябва да кажа какво съм правил там и защо. В най-лошия случай ще я намерят и ще докажат, че тя го е убила. А в най-добрия ще я открият много преди мен и тогава ще направя всичко, за да докажа, че тя няма пръст в тази история, което на практика означава да намеря истинския убиец. Съгласен ли сте?
Той кимна бавно.
— Да… А петстотинте долара си остават. Ако докажете, че Кристал не го е убила.
— Не разчитам много да ги спечеля — предупредих го. — Най-добре отсега да сме наясно по въпроса. Мис Фромсет добре ли е познавала Лейвъри? Извън работно време имам предвид. Кингзли бавно издиша.
— Като лош привкус в устата — рече. — Като зле свършила любовна история. Нали не се изразявам прекалено грубо?
Ноздрите му потрепнаха и въздухът леко изсвири през тях. После се отпусна и додаде тихо:
— Всъщност… доста добре го е познавала… преди време. В това отношение тя върши каквото сметне за добре. А Лейвъри, доколкото знам, беше твърде привлекателен — за жените.
— Ще трябва да поговоря с нея.
— Защо? — рязко попита той. По бузите му избиха червени петна.
— Аз си знам защо. Моята работа е да задавам какви ли не въпроси на всякакви хора.
— Тогава разговаряйте с нея — сковано ми разреши. — Между другото тя е познавала и семейство Олмър. Познавала е мисис Олмър, която се самоуби. И Лейвъри я е познавал. Дали няма някаква връзка с тази история?
— Не знам. Обичате я, нали?
— Още утре бих се оженил за нея, стига да можех — отвърна някак си официално.
Аз кимнах и станах. Огледах стаята. Беше почти празна. В най-отдалечения ъгъл две древни реликви все още пускаха мехурчета. Останалите бяха отишли да вършат онова, което вършеха, когато бяха в съзнание.
— Има още нещо — додадох, като гледах надолу към Кингзли. — Полицаите много се дразнят, ако не им се обадиш веднага, след като откриеш трупа. А аз се забавих, пък имам и още работа. Затова ми се иска, като отида там, да е все едно за пръв път. Мисля, че ще мога да го уредя, ако не се намеси онази мисис Фолбрук.
— Фолбрук ли? — Той, изглежда, не разбра за кого говоря. — Коя, по дяволите… а, да — спомних си.
— По-добре забравете. Почти съм убеден, че тя няма да се разшуми. Не ми се видя от хората, които доброволно си имат работа с полицията.
— Разбирам — рече Кингзли.
— Тогава внимавайте какво ще говорите. Въпросите ще завалят, преди да ви кажат, че Лейвъри е мъртъв, преди да ми позволят да се свържа с вас… поне така ще мислят. Затова не се хващайте в никакви капани. Ако се изтървете, ще бъда с вързани ръце. И ще загазя.
— Бихте могли да ми се обадите оттам, от къщата — преди да сте позвънили в полицията — разумно ми предложи той.
— Знам. Но в моя полза ще бъде да не ви се обадя. Първата им работа ще е да проверят кой е звънял по телефона и къде. А ако ви се обадя от другаде, тогава по-добре направо да си призная, че съм идвал тук.
— Разбирам — повтори той. — Имайте ми доверие — ще се справя.
Ръкувахме се и аз го оставих в библиотеката.
Глава 18
Спортният клуб се намираше на половин пряка от Трилоър Билдинг, само че на отсрещната страна на улицата. Прекосих и тръгнах на север, към входа на сградата. Вече бяха залели с розов цимент мястото, където преди това имаше гумени плочи. Бяха поставили и парапети по тротоара, така че, за да влезеш вътре, трябваше да минеш по тясна пътека, като мостче, по което се качваш на кораб. Пътеката беше задръстена от служители, които се прибираха от обяд.