Приемната на компанията „Гилърлейн“ ми се видя дори по-празна от предишния ден. Същата пухкава блондинка се гушеше зад телефонната уредба в ъгъла. Тя ми се усмихна бегло, а аз й отвърнах с поздрава на артилеристите — с насочен към нея показалец, трите пръста свити, а палецът шава, както каубоите въртят барабана на пищова си. Тя се засмя от все сърце, но беззвучно. Нищо по-забавно не й се бе случило през цялата седмица.
Посочих празното бюро на мис Фромсет, блондинката кимна, пъхна щифтче в една от дупките и каза нещо. Отвори се врата, мис Фромсет се насочи елегантно към мястото си, седна и ме огледа очаквателно с хладните си очи.
— Да, мистър Марлоу? Боя се, че мистър Кингзли не е тук.
— Тъкмо бях при него. Къде ще можем да поговорим?
— Да поговорим?
— Трябва да ви покажа нещо.
— Нима? — Тя ме изгледа замислено. Сигурно много мъже бяха изявявали желание да й покажат нещо, включително и колекциите си от гравюри. При други обстоятелства и аз не бих се посвенил поне да опитам.
— Във връзка с работата, която върша за мистър Кингзли.
Тя стана и отвори вратичката на ниския парапет.
— Тогава да влезем в неговия кабинет.
Държа ми вратата. Докато минавах покрай нея, подуших въздуха. Сандалово дърво.
— Това „Гилърлейн Регал“ ли е — шампанското на парфюмите? — попитах.
Тя леко се усмихна, като все така придържаше вратата.
— С моята заплата?
— Не съм казал нищо за заплатата ви. Нямате вид на момиче, което само си купува парфюмите.
— Да, „Гилърлейн Регал“ е. Ако искате да знаете, страшно мразя да се парфюмирам, когато съм на работа. Но той ме кара.
Влязохме в дългия притъмнен кабинет и тя се настани в стола до бюрото. Аз седнах на същото място, както и предишния ден. Огледахме се един друг. Днес беше облечена в бежово, с къдраво жабо на врата. Видя ми се не толкоз хладна, но още и дума не можеше да става за пожар в прерията.
Предложих й една от цигарите на Кингзли. Тя я запали и се облегна назад.
— Да не губим време в излишни предпазливи приказки — започнах аз. — Вече знаете кой съм и какво върша. Ако вчера сутринта не сте имали представа, то е, защото шефът ви обича да се прави на голяма клечка.
Тя погледна ръката си, легнала върху коляното й, после вдигна очи и ми се усмихна почти срамежливо.
— Той е прекрасен човек — каза. — Въпреки ролята на важен бизнесмен, която се опитва да играе пред такива като вас. Но освен него самия никой не я взема на сериозно. А пък ако знаехте какво е изтърпял от онази уличница… — махна тя с цигарата си. — Но по-добре да не говорим за това. Във връзка с какво искахте да ме видите?
— Кингзли ми каза, че сте познавали семейство Олмър.
— Познавах мисис Олмър. По-скоро сме се виждали един-два пъти.
— Къде?
— В къщата на общ приятел. Защо питате?
— У мистър Лейвъри?
— Нали няма да се държите нагло, мистър Марлоу?
— Можете да определите думите ми както искате. Ще говоря по работа, няма да се упражнявам в международна дипломация.
— Добре — леко кимна тя. — Да, в къщата на Крие Лейвъри. Ходех там… понякога. Той даваше коктейли.
— Значи Лейвъри е познавал Олмърови — или поне мисис Олмър.
Тя почервеня едва забележимо.
— Да. Доста добре.
— Както и много други жени… доста добре. Не се и съмнявам. А мисис Кингзли познаваше ли я?
— Да, бяха близки. Говореха си на малко име. Мисис Олмър е мъртва, предполагам, че знаете. Самоуби се преди година и половина.
— Това сигурно ли е?
Тя вдигна вежди, но изражението ми се стори някак си изкуствено, като че ли вървеше с въпроса, който зададох.
— Имате ли някакви основания да ме питате, и то по този особен начин? Мисълта ми е — има ли връзка с… онова, над което работите?
— Едва ли. Засега поне не знам такова нещо. Но вчера мистър Олмър извика полиция само защото погледнах към къщата му. След като проучи по номера на колата ми кой съм. Полицаят се държа много грубо с мен само защото се намирах там. Не знаеше какво правя и аз не му казах, че съм бил при Лейвъри. Но доктор Олмър сигурно е знаел. Видя ме пред къщата. Та питам ви аз — за какво му е да вика полиция? И защо полицаят сметна за необходимо да спомене, че последният, който се опитал да изнуди Олмър, завършил в каменоломната? И защо също така ще ме пита дали съм нает от нейните хора — предполагам, че е имал предвид родителите на мисис Олмър. Ако сте в състояние да ми отговорите на някой от тези въпроси, може би ще разбера дали има връзка с моето разследване.