— Разбира се. Олмър й видял сметката, а след това двамата с Конди уредили потулването на историята. Такива работи са ставали в далеч по-почтени градове, отколкото Бей Сити има претенции да бъде. Не това не е всичко, нали?
— Не е. Оказва се, че родителите на мисис Олмър били наели частен детектив. Той имал агенция за нощни пазачи там в градчето и всъщност бил вторият човек след Крие Лейвъри, който се появил на местопроизшествието през онази нощ. Браунуел твърдеше, че той вероятно е разполагал с някакви сведения, но не могъл да се възползува от тях. Арестували го за шофиране в пияно състояние и го осъдили на затвор.
— Това ли е всичко? — попитах. Тя кимна.
— И ако мислите, че подозрително добре си спомням всяка дума, на мен това ми е работата — да помня разговори.
— Всъщност си мислех, че цялата тази работа засега нищо не значи. Не виждам с какво тя засяга Лейвъри, дори при положение, че той пръв е намерил мисис Олмър. Вашият приятел Браунуел, който явно обича да клюкарствува, изглежда, смята, че случилото се дава основания на някого да изнудва доктора. Но за целта са необходими улики, особено ако се опитваш да измъкнеш пари от човек, който веднъж вече лесно се е оправил със закона.
— И аз така мисля — съгласи се мис Фромсет. — Но много ми се иска да вярвам, че изнудването е поне едно от мръсните номерца, до които Крие Лейвъри не е прибягнал. Друго нямам какво да ви кажа, мистър Марлоу. Трябва да си отида на мястото.
Тя се понадигна.
— Не е съвсем всичко — спрях я аз. — Искам да ви покажа нещо.
Извадих от джоба си малкото напарфюмирано парцалче, което намерих под възглавницата на Лейвъри, и се наведох, за да го пусна точно пред нея.
Глава 19
Тя погледна кърпичката, после мен, взе един молив и я побутна леко с гумичката в единия му край.
— С какво е напръскана? — попита. — С мухозол?
— Нещо с мирис на сандалово дърво, струва ми се.
— Евтина синтетична есенция. Слабо е да се каже отблъскваща. И защо държите да разгледам тази кърпичка, мистър Марлоу?
Тя се облегна назад и ме загледа, без да мига, със спокойните си студени очи.
— Намерих я в къщата на Крие Лейвъри, под възглавницата на леглото му. Има избродирани инициали.
Мис Фромсет разгъна кърпичката, без да я докосва, като пак пусна в действие гумичката в края на молива. Лицето й помръкна, изопна се.
— Избродирани са две букви — рече тя с леден, сърдит глас. — По някаква случайност те са моите инициали. Това ли имахте предвид?
— Да — потвърдих аз. — Но той вероятно познава още пет-шест жени със същите инициали.
— Значи все пак ще бъдете зъл? — спокойно попита момичето.
— Ваша ли е кърпичката, или не?
Тя се поколеба. Пресегна се над бюрото, безшумно извади от кутията още една цигара и я запали. Бавно изгаси с тръскане клечката кибрит, като не откъсваше очи от пламъка, който пълзеше нагоре по дървото.
— Да, моя е. Изглежда, съм я изтървала там. Преди много време. Но ви уверявам, че не съм я пъхала под възглавницата му. Това ли ви интересуваше?
Аз премълчах, затова тя додаде:
— Изглежда, той е дал кърпичката ми на някоя жена, която… би използувала парфюм като този.
— Мога да си представя що за жена е това — казах, — но тя не се връзва с Лейвъри.
Дългата й горна устна леко се изви. Много харесвам дълги горни устни.
— Имам чувството, че трябва да редактирате представата, която сте си изградили за Крие Лейвъри. Ако сте забелязали някакъв признак на финес, то той е чиста случайност.
— Не е хубаво да се говори така за покойници. Тя не помръдна и продължи да ме гледа, сякаш нищо не бях казал и все още ме чака да проговоря. Сетне бавна тръпка премина през цялото й тяло, като започна от гърлото. Стисна ръце в юмруците и цигарата се пречупи. Погледна я и с рязко движение я изхвърли в пепелника.
— Застрелян е в кабинката за душ — продължих аз. — И по всичко личи, че това е извършено от жена, прекарала нощта при него. Тъкмо се е бил избръснал. Жената захвърлила пистолета на стълбите, а кърпичката оставила под възглавницата.
Тя едва помръдна в стола си. Очите й изгубиха всякакво изражение. Лицето й бе непроницаемо, като издялано от дърво.
— Нима очаквахте да получите от мен сведения по този въпрос? — попита ме враждебно.
— Вижте, мис Фромсет, и на мен много ми се иска да се отнасям към тази история безучастно, небрежно и изискано. С удоволствие бих изиграл тази игра поне веднъж така, както допада на хора като вас. Но няма кой да ми го позволи — нито клиентите, нито полицията, нито онези, срещу които заставам. Колкото и да се опитвам да бъда благовъзпитан, в крайна сметка носът ми се оказва заврян в прахта, а самият аз се опитвам да бръкна някому в окото.